На 9 март 1985 година в 21:31 часа в района на гара Буново избухнала бомба във вагона за майки с деца на влак номер 326 по линията Бургас-София.
7 души загинали на място, сред тях 2 деца на 12 и 13 години. Още 9 били тежко ранени. Това е най-кървавият железопътен атентат в историята на България.
Но какво всъщност се случи онази мартенска вечер? Защо режимът е крил истината в продължение на години? И кой наистина стои зад взрива, отнел невинни животи?
Часовникът, който закъсня
Взривното устройство е било скрито на рафта за багаж в едно от купетата на третия вагон – този, предназначен за майки с деца. Избор, за който мнозина вярват, че не може да е случаен.
Бомбата била оборудвана с часовников механизъм, прецизно настроен да детонира в определен момент. Но не когато влакът е на открито. Не когато хората могат да избягат.
Замисълът на организаторите бил чудовищен в своята простота: експлозията трябвало да се случи вътре в тунела под планината Гълъбец – дълъг над 3200 метра тунел, където паниката, тъмнината и липсата на кислород щели да направят инцидента още по-ужасен.
Влакът обаче закъснял с точно 2 минути заради маневра на гара Златица. Взривът избухнал на самата гара Буново, където поне имало шанс за спасяване на част от ранените.
Първите 3 купета на вагона били напълно унищожени от ударната вълна и последвалия пожар. Телата на жертвите били толкова обезобразени, че идентификацията отнела дни.
Местните хора – железничари, селяни, обикновени граждани – се втурнали на помощ.
Но какво можели да направят срещу такова разрушение? Парчета метал, разкъсани седалки, кръв по релсите. Викове за помощ, които постепенно заглъхвали.
Спешната помощ пристигнала със закъснение – пътищата до Буново не били асфалтирани, а комуникацията – бавна.
Някои от ранените починали по пътя към болницата. Други останали с трайни увреждания. А държавата – мълчала.
Имената на жертвите
Сред загиналите на 9 март 1985 година били 12-годишният Георги Цветков и 13-годишният Стефан Атанасов – две деца, които се прибирали вкъщи.
Двамата били глухонеми ученици от специализирано училище. Обикновени момчета, които нямали никаква връзка с политика, идеология или етнически конфликти. Чисти души, които просто искали да се върнат при родителите си.
Заедно с тях загинали 38-годишната Яворка Петрова, 40-годишният Емил Георгиев, 60-годишният Стилиян Иванов, 63-годишният Николай Генков и 64-годишната Райна Бозукова.
Сред тежко ранените имало още 2 деца. Всеки от тях имал своя живот, свои мечти, свои близки. Но за комунистическия режим те били просто цифри. Цифри, които трябвало да се скрият от обществото възможно най-дълго време.
Защото признаването на атентата означавало признаване на провал. Провал на всемогъщият режим, който твърдял, че контролира всичко и всички.
Софийската цензура: Когато държавата крие смъртта
Първите часове след взрива били белязани от пълна информационна блокада. Нито една снимка, нито една репортажна екип, нито дума в централните медии.
Официалният вестник „Работническо дело“ – главният пропаганден инструмент на БКП – мълчал цели 3 дни. Три дни, докато близките на жертвите търсели информация.
Три дни, докато слуховете се разпространявали из цялата страна. Три дни, докато режимът решавал как да представи случилото се, без да изглежда слаб.
Когато новината най-накрая била публикувана, тя била представена като „терористичен акт на турски екстремисти“.
Няма подробности за жертвите. Няма снимки от местопроизшествието. Няма въпроси защо бомбата е била поставена точно във вагона за майки с деца.
Няма размисъл за причините, довели до насилието. Само сухата констатация: има виновни, те ще бъдат наказани.
Един автор от онази епоха бил написал горчиво: „Софийската цензура цели три дни крие сведенията за станалото край Буново… И досега крият истината от народа. А това са само няколко от безбройните рецидиви на комунистическия произвол при потъпкването на неотменимото право на всеки човек да знае какво става около него.“
Възродителният процес: Контекстът, който обяснява гнева
За да разберем атентата в Буново, трябва да разберем какво се случвало в България през 1984-1985 година.
Режимът на Тодор Живков предприел мащабна кампания за насилствено асимилиране на турското население – около 1,3 милиона души.
Официалната доктрина гласяла, че всички българи-мюсюлмани били „насилствено ислямизирани“ по време на османското владичество и че истинската им идентичност е българска. Следователно – трябвало да им бъдат върнати „истинските“ имена.
Но как се „връщат“ имена на хора, които никога не са ги носили? Отговорът бил прост и брутален: с танкове, войска и милиция.
Села били блокирани в нощните часове. Хората били събирани на площадите и принуждавани да подпишат документи за смяна на имената си.
Тези, които отказвали, били бити, заплашвани или арестувани. Цели семейства били разделяни. Децата – насилствено преименувани в училищата. Роднините – лишавани от право на погребение с мюсюлмански ритуал.
Официалната пропаганда продължавала да твърди, че процесът протича мирно и че хората сами искат да си върнат „българските имена“. Реалността била съвсем различна.
По села и градове се чували истории за насилие, изнасилвания, побои. За затворени семейства в домовете им, докато милицията не ги принуди да подпишат документи. За старци, които отказали да променят имената си и били извлечени от домовете им с физическа сила.
За жени, които плачели на площадите, докато им вземали децата. За мъже, изчезнали в затвори и лагери, без право на справедлив процес.
Възродителният процес не бил „възраждане“. Бил етническо прочистване, прикрито зад идеологическа риторика.
В този контекст се смята, че атентатът на гара Буново не бил изолиран акт. Той бил част от серия подобни събития през периода 1984-1985 година.
На 30 август 1984 избухнала бомба във варненското летище. Последвали взривове в Пловдив. А на същия ден като Буново – 9 март 1985 – половин час по-късно избухнала още една бомба в кафе-сладкарницата на хотел „Сливен“, където били ранени 23 души.
Разследването на атентата в Буново продължило над 2 години и половина. През август 1987 година били арестувани трима мъже: Емин Мехмедали (преименуван на Елин Маджаров), Абдула Чакър (Алцек Чакъров) и Саафет Реджеб (Сава Георгиев).
На 25 април 1988 година и тримата били осъдени на смърт. Присъдата била потвърдена от Държавния съвет на НРБ и екзекутирана няколко месеца по-късно. Телата им били кремирани.
Според официалната версия, че те са били членове на нелегална организация, наречена „Турско национално-освободително движение в България“ и са действали от политически мотиви, като са искали да отмъстят за Възродителния процес.
След 1989 година, когато архивите на Държавна сигурност започнали да се отварят, излязла наяве шокираща информация: Емин Мехмедали и Абдула Чакър били агенти-сътрудници на окръжното управление на комунистическата Държавна сигурност в Бургас през 70-те и 80-те години.
Конспирацията на държавата
След падането на комунизма и придобиването на все по-голяма свобода от страна на пресата, започнали да се появяват и алтернативни версии, които питат дали не е възможно събитията от 1984-1985 година да са били дело на самия режим?
По този начин българските турци биха могли да бъдат представени не като жертви на насилствена асимилация, а като опасни хора, заплашващи живота на обикновените българи.
Все пак през годините комунистическият апарат е доказал способността си да преследва целите си, без да се спира пред нищо, а доказателства са лагерът в Белене, затворът в Ловеч и събития като случилото се с Георги Марков в Лондон през 1978 година.
Историята на тоталитарните режими през 20-ти век е пълна с примери за провокации. Един от най-последните примери са взривовете в жилищни блокове в Русия през 1999 година, които са приписвани на чеченци, но с множество улики, сочещи към самата Русия.
Въпросите без отговор
Минаха 40 години от събитията в Буново. Но въпросите остават без отговор. Защо следствените дела все още са секретни?
Защо досиетата не са разкрити? Кой е дал заповедта за екзекуция на тримата осъдени и защо телата им са били кремирани толкова бързо?
Съществува ли възможност те да не са били екзекутирани, а разменени с Турция – версия, която продължава да кръжи в слуховете, но никога не е била потвърдена или отречена официално?
И най-важното: колко души реално загинаха? Официалната версия говори за 7 жертви в Буново и 23 ранени в Сливен. Но има сведения, че в атентата в Сливен имало между 14 и 23 жертви – зависи от източника.
А може би има и други жертви, които режимът е скрил? Когато цензурата е толкова строга, когато информацията е толкова контролирана, как можем да сме сигурни в каквото и да било?
Мълчанието продължава
След падането на комунизма българското общество научава пълните подробности за случилото се едва когато информационните ограничения отпадат.
Едва през 1990 година на сградата на гара Буново е открита паметна плоча с имената на загиналите.
Едва през 2007 е издигнат паметник на жертвите – монументална скулптурна композиция, висока 7 метра, близо до гарата. Твърде малко и твърде късно.
Всяка година на 9 март родните на жертвите и няколко граждански активисти се събират при паметника, за да почетат паметта на загиналите.
Но медиите отделят минимално внимание на събитието. Политиците рядко го споменават. Обществото – още по-рядко. Буново постепенно се превръща в забравена трагедия – нещо, което се случило „някога, в миналото“.
