На 8 май 1992 година Народното събрание приема Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия.
Платформи като VoxNews.bg следят как през следващите 12 години над 5000 държавни предприятия минават в частни ръце.
Три милиона българи получават бонови книжки на стойност 25 000 лева. До 2017 година средната стойност на активите от всяка книжка пада на 190 лева.
Това е история за системата, която трябва да превърне всеки гражданин в собственик, а вместо това създава новия икономически елит на страната.
История за обещания и реалност, за идеали и практика, за това как се преразпределя богатството на една нация.
Идеята: народен капитализъм по чешки модел
Приватизацията в България следва модела на Чехия, разработен от икономиста Вацлав Клаус. Идеята е проста и привлекателна: да се раздаде държавната собственост на гражданите чрез специални инвестиционни бонове.
Всеки пълнолетен българин, който желае да участва, получава книжка с номинална стойност 25 000 лева.
По тогавашния курс това е около 350 щатски долара. С тези бонове гражданите могат да купуват акции от държавни предприятия директно или чрез приватизационни фондове.
Философията зад масовата приватизация е социална справедливост. Държавната собственост, натрупана през социализма, принадлежи на всички граждани.
Вместо да се продава на малък брой купувачи, тя трябва да се разпредели между цялото население. Така всеки българин ще стане капиталист, собственик на дял от националното богатство. Поне на теория.
Със същия закон се създава Агенцията за приватизация като държавен орган към Министерския съвет.
Агенцията има регионални бюра и отговаря за провеждането на процедурите. През 2002 година тя се разделя на две структури, които по-късно се обединяват отново.
Институционалната рамка се променя многократно, но процесът продължава през различни правителства. Смяната на властта не спира приватизацията, а само променя нейните бенефициенти.
Боновите книжки: от 25 000 до 190 лева
Първата вълна на масовата приватизация се провежда през 1996-1997 година под правителството на Жан Виденов.
За приватизация са пуснати 1050 държавни търговски дружества. Три милиона граждани получават бонови книжки и решават как да ги използват.
Мнозинството избира да инвестира чрез приватизационни фондове вместо да купува акции самостоятелно.
Причината е проста: обикновените хора нямат информация и опит да оценяват отделни предприятия.
При учредяването на системата се създават 81 приватизационни фонда. Близо три милиона българи влагат своите бонове в тях.
През първата вълна се продават над 69 милиона акции. Индивидуалните участници купуват над 9 милиона, а фондовете над 60 милиона.
Гражданите стават непреки собственици в хиляди предприятия, но не участват в управлението им. Решенията се вземат от управителните органи на фондовете.
Съдбата на фондовете се оказва различна. До 2017 година 39 от тях се преобразуват в холдинги, 3 стават инвестиционни дружества, 9 прекратяват дейност, а 28 са преобразувани и отписани.
От първоначалните 81 фонда едва 17 запазват стойност над нулата. Средната стойност на бонова книжка към 2017 година е 190,87 лева.
Това означава обезценяване от 99,2 процента спрямо номиналната стойност. Обещанието за народен капитализъм се оказва илюзия.
Победителите: от приватизационни фондове до холдинги
Някои фондове се превръщат в успешни холдинги. Агроинвест национален приватизационен фонд става Еврохолд България.
Златен лев ПФ се преобразува в инвестиционно дружество и после в холдинг. Стройинвест става Стройинвест холдинг.
ПФ България се превръща в Индустриален холдинг България. За учредителите на тези структури приватизацията е успех. За дребните вложители резултатите са различни.
Механизмът на успеха е интересен. Управителите на фондовете разполагат с информация, която дребните инвеститори нямат.
Те знаят кои предприятия са ценни, кои са обречени. Избират да инвестират в първите, да изоставят вторите.
С течение на времето консолидират контрола, преструктурират активите, продават печелившите. Печалбите остават за тях. Загубите се социализират.
Трансформацията от приватизационен фонд в холдинг позволява смяна на бизнес модела. Фондът е задължен да управлява активите в интерес на вложителите.
Холдингът управлява активите в интерес на акционерите.
Ако мажоритарният акционер е управителят на бившия фонд, конфликтът на интереси е очевиден. Но законът позволява тази трансформация. И тя се случва.
Работническо-мениджърски дружества: фасадата на социалната справедливост
Системата на работническо-мениджърски дружества е въведена като законови промени през правителството на Жан Виденов.
Идеята изглежда справедлива: работниците и ръководството на дадено държавно предприятие се сдружават, създават фирма и участват в търг за придобиване на своето предприятие.
РМД получават преференции при плащането на цената. Така заводите остават в ръцете на хората, които ги познават и работят в тях.
Условията са изгодни за купувачите. Начална вноска от 10 процента през първата седмица и разсрочено плащане до 10 години.
Никакви гаранции за останалите 90 процента. При тогавашната инфлация разсроченото плащане на практика означава плащане на символична сума. Купувачите получават активи на стойност милиони за първоначална вноска от хиляди.
През периода 1993-2004 година 1436 сделки са сключени с РМД като купувачи. Това е 27,8 процента от всички купувачи.
При мажоритарните пакети делът нараства на 57,7 процента. Системата позволява на мениджърите да придобият контрол над предприятия с минимален собствен капитал. Работниците участват с имена, но рядко получават реална власт в управлението.
Реалността: забавени плащания и разграбени активи
Проблемите се натрупват бързо. Данните показват 177 сделки със системно забавяне на плащанията. При 133 сделки е платена само началната вноска от 10 процента.
Останалите 90 процента никога не постъпват в държавния бюджет. Купувачите получават предприятието, извличат ценните активи, оставят дълговете и задълженията. Работниците остават без работа, държавата без плащане.
Най-неуспешни са приватизациите в тежката промишленост, военно-промишления комплекс, транспорта и съобщенията.
По-успешни са сделките в леката промишленост и туризма. Причината е в мащаба: големите предприятия са по-сложни за управление, изискват повече инвестиции и са по-уязвими на икономическите шокове. Малките фирми са по-гъвкави и по-лесни за преструктуриране.
ГЕРБ впоследствие определя РМД приватизацията като един от проблемите на процеса. Но това откритие идва години по-късно, когато активите вече са разпределени.
Политическата критика не връща разграбеното. Тя само разпределя вината между различни правителства, без никой да носи реална отговорност.
Числата на приватизацията
За периода 1993-2004 година са открити 5280 приватизационни процедури. Продадени са 2939 цели предприятия и 2323 обособени части.
Общо 5262 държавни предприятия получават нови собственици. По-късните данни показват 5278 продадени дялове и акции, 4253 миноритарни пакета и 20 приватизирани имота.
Приватизирани са 57,4 процента от дълготрайните активи, определени за раздържавяване.
Най-интензивната година е 1997. През нея се приватизират 32 процента от всички активи за целия 12-годишен период.
Това е годината след банковата криза и хиперинфлацията. Цените на предприятията са силно занижени в реално изражение.
Купувачите, които разполагат с валута, получават достъп до активи на стойност, многократно надвишаваща платената цена. Кризата става възможност за тези с ресурси.
По отрасли данните показват 1646 приватизирани предприятия в промишлеността, 1177 в търговията, 621 в земеделието, 536 в строителството и 524 в туризма.
Приходите от приватизация за периода са 4,97 милиарда лева. В брой са получени 1,8 милиарда лева или 36,2 процента.
Останалите 63,8 процента са платени с облигации, компенсаторни записи и бонове. Реалните постъпления са значително по-ниски от номиналните.
Смъртта на индустрията
Близо 2600 комбинати и заводи са затворени в периода 1990-1999 година. През 80-те години България разполага с 2 металургични комбината, десетки машиностроителни и химически заводи, стотици текстилни фабрики, 2 петролни рафинерии и 90 завода на военно-промишления комплекс.
До края на 90-те голяма част от тях престават да съществуват като действащи производства. Причините за затварянето са комплексни.
Загубата на съветския пазар е основен фактор. Българската промишленост е изградена да обслужва нуждите на СИВ.
Когато този пазар изчезва, много предприятия губят смисъла си. Технологичното изоставане е друг фактор.
Оборудването е остаряло, продукцията е неконкурентоспособна на световните пазари. Приватизацията ускорява този процес, но не го причинява.
Има и случаи на целенасочено унищожаване. Купувачи придобиват предприятия заради недвижимите имоти: земя и сгради в центровете на градовете.
Производството се спира, работниците се уволняват, машините се продават за скрап. На мястото на завода се строява търговски център или жилищен комплекс. Приватизацията се превръща в сделка с недвижими имоти.
Нефтохим: руската инвестиция
Нефтохим в Бургас е приватизиран на 12 октомври 1999 година. Руската компания Лукойл придобива 58 процента от акциите за 101 милиона щатски долара.
Преди това 25 процента са продадени чрез масовата приватизация и 15 процента на служителите.
През 2005 година Лукойл увеличава дела си до 93 процента. Рафинерията остава работеща и до днес е сред активите на руската компания на Балканите.
Приватизацията на Нефтохим е една от малкото, които могат да се определят като успешни от гледна точка на запазване на производството.
Рафинерията продължава да работи, да осигурява работни места и да плаща данъци. Но успехът има и друга страна: стратегически обект попада в ръцете на чуждестранен инвеститор от държава, която по-късно се оказва геополитически противник.
Булгартабак: от национален монопол до борсова срив
Булгартабак Холдинг е приватизиран едва през 2011 година. Австрийската БТ Инвест ГМБХ придобива 79,83 процента от акциите за 100,1 милиона евро.
Към момента на продажбата компанията контролира над 95 процента от българския пазар и е най-голямата тютюнева компания в Централна и Източна Европа. Борсовата цена след приватизацията пада от максимум 100 лева на 9,5 лева на акция.
Историята на Булгартабак илюстрира сложността на приватизацията. Компанията е национален монопол с огромни активи и гарантиран пазар.
Продажната цена е скромна спрямо тези активи. Купувачът получава контрол над пазар с милиони потребители.
Но след приватизацията стойността пада. Защо? Отговорите са различни в зависимост от гледната точка.
Успехите: Асарел-Медет и минната промишленост
Асарел-Медет е приватизиран през 1999 година като първата сделка в минния сектор. Мината в Панагюрище е най-голямата открита мина на Балканите с производство от 13 милиона тона руда годишно.
Тя осигурява 0,5 процента от световното производство на мед. Приватизацията е извършена чрез дружество на мениджъри и работници с австрийски партньор.
Мажоритарен собственик днес е VA Copper Invest, регистрирана в Малта, с 67,91 процента от капитала.
Компанията е свързана с австрийската VA Intertrading. През 2023 година обемът на продажбите е 800 милиона лева с печалба от 179 милиона лева.
Асарел-Медет е трета по обем продажби в българската добивна промишленост. За разлика от много други приватизирани предприятия, мината продължава да работи успешно.
Успехът на Асарел-Медет се дължи на няколко фактора. Медната руда е ценна суровина с глобален пазар.
Мината има достатъчни запаси за десетилетия работа. Инвеститорите влагат средства в модернизация.
Управлението е професионално. Но тези фактори са изключение, не правило. Повечето приватизирани предприятия не разполагат с такива предимства.
Интерпретации: какво се случва и защо
Приватизацията може да се интерпретира по различни начини. Първата гледна точка е неолибералната: приватизацията е необходимост.
Държавната собственост е неефективна. Пазарната икономика изисква частна собственост. Процесът е болезнен, но резултатите са положителни в дългосрочен план. Проблемите са в изпълнението, не в идеята.
Втората гледна точка е социалистическата: приватизацията е грабеж. Националното богатство, натрупано с труда на поколения, е раздадено на шепа олигарси.
Масите са измамени с обещания за народен капитализъм. Реалните бенефициенти са тесен кръг от партийни функционери и предприемчиви аферисти. Процесът е легализирана кражба.
Третата гледна точка е прагматичната: приватизацията е неизбежна, но можеше да се направи по-добре.
Липсва прозрачност. Липсва контрол. Липсва отговорност. Много от сделките са сключени при условия, които очевидно ощетяват държавата.
Но алтернативата не е запазване на държавната собственост, а по-добро управление на процеса.
Четвъртата гледна точка е структурната: приватизацията е симптом на по-дълбок проблем.
България влиза в прехода с тежко наследство: неконкурентоспособна промишленост, огромен външен дълг, разпадаща се инфраструктура.
Каквато и политика да се избере, резултатите ще бъдат болезнени. Приватизацията само разпределя загубите между различни групи.
Последиците: неравенство и концентрация
Последиците от приватизацията се усещат и днес. Към 2012 година 85 процента от активите в България са концентрирани в 3000 фирми.
Над един милион дребни фирми държат едва 10 процента от стокооборота. България има един от най-високите коефициенти на Джини в Европа, който измерва неравенството в разпределението на доходите.
Концентрацията на богатството е пряко следствие от приватизацията. Малък брой хора получават достъп до най-ценните активи.
Те използват тези активи да генерират още богатство. Бедните остават бедни или обедняват допълнително. Средната класа се свива. Структурата на обществото се поляризира.
Приватизацията изпълнява функцията си да прехвърли собствеността от държавата в частни ръце. Но цената е платена от мнозинството граждани.
Боновите книжки се обезценяват. Заводите затварят. Работниците губят работата си. Пенсионерите губят спестяванията си в приватизационни фондове, които изчезват. Обещанието за народен капитализъм се оказва мираж.
Наследството на приватизацията
Масовата приватизация е определяна като една от грешките на прехода. Номиналната стойност на боновите книжки се обезценява почти напълно.
От 81 приватизационни фонда едва 17 запазват стойност. Критиците посочват, че дефинирането на процеса като социална приватизация е неточно. Реалните ползватели са ограничен кръг от хора, а не широката публика.
За поколението, родено след 2000 година, приватизацията е история от учебниците. Родителите им помнят боновите книжки, опашките пред приватизационните фондове, обещанията за бъдещо богатство.
Помнят и разочарованието, когато книжките се оказват безстойностни. Помнят как заводът в техния град затваря, как съседите остават без работа, как градът запустява.
Кой в крайна сметка печели от приватизацията? Отговорът е ясен: тези с информация, връзки и капитал.
Мениджърите, които знаят истинската стойност на предприятията. Политиците, които контролират процеса. Чуждестранните инвеститори, които разполагат с валута в период на инфлация.
И новите олигарси, които се появяват от нищото и изведнъж контролират огромни империи. Това не е народен капитализъм. Това е преразпределение на богатството отгоре надолу, а реалните ползи отдолу нагоре.
