На 9 февруари 1999 година либийските власти арестуват 23 български медици в град Бенгази. Обвинението е умишлено заразяване на над 400 деца с вируса на ХИВ.
Платформи като VoxNews.bg проследяват как пет медицински сестри и един палестински лекар прекарват 2755 дни в либийски затвори.
Два пъти са осъдени на смърт чрез разстрел. На 24 юли 2007 година те се завръщат в България с френския правителствен самолет.
Научните доказателства показват, че епидемията е резултат от лоша хигиена в болницата и предхожда пристигането на медиците. Истинските причини за заразяването остават политически неудобни.
Контекстът: България и Либия през 90-те
За да разберем как български граждани попадат в либийски затвор, трябва да погледнем назад към България от 90-те години.
Икономическата криза, хиперинфлацията и масовата безработица принуждават хиляди българи да търсят работа в чужбина.
Либия, въпреки международното ембарго, е атрактивна дестинация. Режимът на Муамар Кадафи предлага заплати, многократно по-високи от българските. Медицински персонал е особено търсен.
Българската държавна компания Експомед организира изпращането на медицински специалисти в арабски държави.
Това е легален бизнес, одобрен от правителството. Сестрите подписват договори, преминават обучение и заминават с надеждата да спечелят достатъчно пари за по-добър живот вкъщи. Либия е далечна и непозната страна, но рисковете изглеждат управляеми.
През март 1998 година петте български медицински сестри пристигат в Бенгази. Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло, Валя Червеняшка и Снежана Димитрова започват работа в детската болница Ал-Фатих.
Съпругът на Кристияна, лекарят Здравко Георгиев, също работи там. Сред колегите им е палестинският лекар Ашраф ал-Хаджудж.
Болницата Ал-Фатих
Детската болница Ал-Фатих в Бенгази е една от най-големите в Либия. Тя обслужва деца от цялата източна част на страната.
Условията обаче са далеч от западните стандарти. Липсва модерно оборудване. Хигиената е компрометирана.
Медицинските материали се преизползват. Катетрите и спринцовките се стерилизират и употребяват повторно, вместо да се изхвърлят след еднократна употреба.
В края на 1998 година либийските власти откриват нещо тревожно. Необичайно много деца в болницата са заразени с вируса на ХИВ. Първоначално случаите изглеждат изолирани. Но с всяко ново изследване броят расте.
До началото на 1999 година е ясно, че става дума за епидемия. Над 400 деца са заразени. Това е катастрофа за режима на Кадафи, който се гордее със здравната си система.
Властите трябва да намерят виновник. Признаването на системен провал е немислимо. Кадафи управлява Либия с желязна ръка от 1969 година.
Неговият режим не допуска грешки. Ако децата са заразени, причината трябва да е външна. Чужденците в болницата стават удобна мишена.
Арестът
На 9 февруари 1999 година либийските служби за сигурност нахлуват в домовете на медиците. Арестувани са 23 души, предимно българи.
Задържането става без обяснение, без адвокат, без връзка с посолството. Медиците са отведени в затвора Джудейда в Триполи. Там започва кошмарът.
През следващите седмици повечето задържани са освободени. Но шестима остават: петте сестри и палестинският лекар.
Те са обвинени в престъпление, което звучи като сценарий от филм на ужасите. Според прокуратурата медиците умишлено са заразили децата с ХИВ по поръчка на чуждо разузнаване. Целта е дестабилизация на либийския режим.
Обвинението твърди, че медиците са агенти на ЦРУ или Мосад. Те носят смъртоносен вирус в Либия, за да унищожат бъдещето на нацията чрез нейните деца.
Версията е абсурдна от научна гледна точка. Но в Либия на Кадафи логиката отстъпва пред пропагандата.
Мъченията
Условията в затвора са нечовешки. Разказите на медиците, споделени след освобождаването, рисуват картина на систематичен терор.
Ашраф ал-Хаджудж описва най-подробно изтезанията: електрошокове по цялото тяло, насилие с метална пръчка, унижения, окачване надолу с главата за часове, изгаряния с цигари, държане на горещо и какво ли още не.
Сестрите преживяват побои, заплахи и насилие, лишавани са от сън с дни. Държани са в изолирани килии без прозорци. Храната е минимална.
Медицинска помощ няма. Целта е да бъдат сломени психически и да признаят престъпление, което не са извършили.
Под натиска на мъченията някои от медиците подписват признания. През юни 2001 година, когато делото достига до съда, Кристияна Вълчева и Нася Ненова се отказват от признанията си.
Те заявяват публично, че са били принудени да подпишат под физическо насилие. Същия месец Ашраф ал-Хаджудж колабира в съдебната зала от последиците на изтезанията.
Научната истина
Либийският режим допуска фатална грешка. За да придаде легитимност на процеса, той назначава двама международни експерти да изследват случая.
Люк Монтание, френският вирусолог, който е съоткривател на вируса на ХИВ, и италианският учен Виторио Колици започват работа. Резултатите от тяхното изследване разбиват обвинението на прах.
Докладът, завършен през март 2003 година, е категоричен. Епидемията е резултат от лоша болнична хигиена.
Вирусът се е разпространил чрез замърсени игли, катетри и медицински инструменти, които са преизползвани без адекватна стерилизация.
Филогенетичният анализ показва, че инфекциите произхождат от един източник, което е характерно за болнична епидемия.
Най-важното е времето. Генетичният анализ на вируса доказва, че много от заразяванията са станали преди март 1998 година, когато българските медици пристигат в болницата.
Те не могат да са заразили деца, които вече са болни преди тяхното идване. Научните доказателства са безспорни.
Люк Монтание свидетелства в съда в Бенгази през септември 2003 година. Той обяснява находките си. Либийският съд обаче отхвърля научните доказателства.
Предпочита доклада на либийски експертен панел, който потвърждава обвинението. Монтание по-късно разказва за проблем с превода.
Думата recombinant е преведена като генетично модифициран, което либийците интерпретират като доказателство за лабораторна манипулация на вируса.
Първата смъртна присъда
На 6 май 2004 година наказателният съд в Бенгази издава присъда. Резултатът е шокиращ, но предвидим.
Петте български медицински сестри и палестинският лекар са осъдени на смърт чрез разстрел.
Здравко Георгиев получава 4 години затвор за незаконни валутни операции, обвинение, което изглежда измислено, за да го държат настрана от съпругата му.
Светът реагира с възмущение. Европейският съюз настоява за освобождаване. Европейският парламент издава резолюция.
UNAIDS призовава за преразглеждане. Съединените щати оказват дипломатически натиск.
Международната научна общност се обединява в защита на медиците. Но Либия остава непреклонна.
Присъдата е обжалвана. Либийската апелативна инстанция връща делото за ново разглеждане. Процесът започва отначало. Медиците остават в затвора. Надеждата за бързо освобождаване угасва.
Дипломатическата битка
България е безсилна да действа сама срещу режима на Кадафи. Страната е член на ЕС от 1 януари 2007 година, но дори преди това разчита на европейска подкрепа.
Случаят се превръща в тест за способността на Съюза да защити граждани на държава членка.
Преговорите са сложни. Либия иска компенсации за семействата на заразените деца. ЕС отказва да плати директно, защото това би означавало признаване на вина.
Създава се Международен фонд на Бенгази, който да администрира плащанията. Фондът събира средства от ЕС, САЩ, Катар и други донори. Сумата достига 460 милиона долара, около 1 милион долара за всяко засегнато семейство.
Но парите не са достатъчни. Кадафи иска нещо повече. Той иска международна легитимност.
Иска край на изолацията. Иска търговски договори и признание от Запада. Медиците се превръщат в залог в много по-голяма игра.
Втората смъртна присъда
През декември 2006 година либийският съд отново осъжда шестимата на смърт. Надеждите за оправдаване се сриват.
На 11 юли 2007 година Върховният касационен съд на Либия потвърждава смъртните присъди. Времето изтича. Изпълнението може да стане всеки момент.
Тогава на сцената излиза Никола Саркози. Новоизбраният френски президент прави освобождаването на медиците приоритет.
Франция има интереси в Либия. Нефт, оръжейни сделки, ядрено сътрудничество. Саркози вижда възможност да постигне дипломатически успех и да отвори либийския пазар едновременно.
Съпругата му Сесилия Саркози поема преговорите лично. Тя посещава Триполи два пъти. При първото посещение разговаря 20 часа с Муамар Кадафи.
Диктаторът е очарован от красивата французойка. Но истинската пречка не е той. Синът му Сейф ал-Ислам Гадафи контролира Фондация Гадафи и държи ключа към освобождаването.
Освобождаването
На 17 юли 2007 година Висшият съдебен съвет на Либия заменя смъртните присъди с доживотен затвор. Това е първата стъпка.
Споразумението между ЕС, България и Либия предвижда екстрадиране на медиците в България, където да излежат присъдите си. Всички знаят, че ще бъдат помилвани веднага след пристигането.
На 24 юли 2007 година в 4 часа сутринта затворниците са събудени. Имат час и половина да се приготвят.
В 5 часа и 45 минути напускат затвора Джудейда през десетте врати за сигурност. На летището ги чака френският правителствен самолет. Сесилия Саркози е на борда.
Когато пилотът обявява, че са извън либийското въздушно пространство, медиците избухват в сълзи.
2755 дни са приключили. Осем години и половина в затвор за престъпление, което не са извършили.
Валя Червеняшка описва момента: Истинското щастие беше, когато пилотът каза, че сме извън летателното пространство на Либия.
При пристигането в София президент Георги Първанов издава незабавно помилване. България ги посреща като герои.
Тълпи се събират на летището. Медиите предават на живо. След толкова години безсилие страната най-накрая може да прегърне своите граждани.
Цената на свободата
Освобождаването не е безплатно. През декември 2007 година Муамар Кадафи посещава Франция. Това е първото му официално посещение за над 35 години.
Диктаторът разпъва бедуинска палатка в градините на парижки хотел. Световните медии отразяват екзотичния гост. Критиците питат каква е цената на тази нормализация.
Франция продава на Либия 21 самолета Airbus. Двете страни подписват ядрен договор за сътрудничество.
Преговаря се продажба на военни самолети Dassault Rafale и хеликоптери. Според либийски източници, сделка за противотанкови ракети MILAN на стойност 230 милиона долара е част от пакета.
Никола Саркози отрича връзка между освобождаването и търговските договори. Но съвпаденията са прекалено много.
Либия получава международна легитимност и достъп до западни технологии. Франция получава петролни договори и оръжейни поръчки. България получава своите граждани.
Травмите
Медиците се завръщат в България с дълбоки психологически рани. Посттравматичното стресово разстройство е диагноза за всички.
Валя Червеняшка споделя година по-късно: Искам да погледна в бъдещето. Но кошмарът, в който съм отвлечена, душена или хапана от черни кучета, ме преследва и плача във сън.
Кристияна Вълчева се връща на работа като рехабилитатор във Военномедицинска академия в София.
Опитва се да живее нормално. Съпругът ѝ Здравко Георгиев преживява посттравматичен инсулт няколко години след освобождаването. Последиците от изтезанията и стреса се проявяват с години закъснение.
Няколко от сестрите издават книги за преживяванията си. Кристияна Вълчева публикува “8 години заложница на Кадафи” през 2007 година.
Книгата се продава в 15 000 екземпляра за дни. Снежана Димитрова издава “В клетката на Кадафи”. Валя Червеняшка публикува “Бележки от ада” през 2009 година. Писането е форма на терапия.
Признанията
След освобождаването истината започва да излиза наяве. През август 2007 година, месец след завръщането на медиците, Сейф ал-Ислам Гадафи признава в интервю за Ал Джазира, че признанията са изтръгнати чрез мъчения.
Той признава също, че някои деца са заразени преди пристигането на медиците. Това е първото официално либийско признание за неоснователността на обвиненията.
През 2011 година, след началото на гражданската война в Либия, идват още по-категорични признания.
Мустафа Абдел Джалил, бившият министър на правосъдието, който е станал глава на бунтовническия преходен съвет, заявява пред Ал Джазира, че вирусът е внесен от самия режим на Кадафи.
Това е обвинение, което никога не е доказано, но идва от човек, който е бил вътре в системата.
Документи на бившия премиер Шукри Ганем, намерен мъртъв във Виена през 2012 година, разкриват още по-мрачна версия.
Според неговия дневник двама висши либийски офицери лично заразили децата като специална операция. Българските медици са използвани като изкупителна жертва, за да се прикрие истината.
Интерпретации
Случаят с медиците в Либия допуска различни интерпретации, всяка от които намира привърженици.
Интерпретация първа: Системен провал. Според тази версия епидемията е резултат от лоша болнична хигиена. Либийската здравна система е пропаднала, но режимът не може да признае това. Чужденците са удобна мишена за прехвърляне на вината. Няма заговор, само некомпетентност и търсене на изкупителна жертва.
Интерпретация втора: Държавен тероризъм. Според тази версия епидемията е умишлено причинена от либийските служби за сигурност. Целта може да е биологичен експеримент, може да е етническо прочистване на източна Либия, може да е нещо друго. Медиците са обвинени, за да се прикрие истината. Признанията на либийски официални лица след 2011 година подкрепят тази версия.
Интерпретация трета: Дипломатически залог. Според тази версия режимът знае, че медиците са невинни, но ги използва като инструмент за преговори. Либия иска край на международната изолация, търговски договори и достъп до технологии. Медиците са заложници, чиято свобода има цена. Освобождаването идва, когато Западът плаща тази цена.
Жертвите
В цялата тази история лесно се забравят едни други жертви: децата. До август 2007 година 56 заразени деца са умрели.
До 2022 година броят на жертвите достига 131. Епидемията в Бенгази е най-голямата документирана болнична ХИВ епидемия в историята.
Семействата получават компенсации от Международния фонд на Бенгази. Но никакви пари не могат да върнат здравето на децата.
Много от оцелелите живеят с вируса цял живот. Нуждаят се от постоянно лечение. Стигматизирани са в собствената си общност. Те са жертви както на епидемията, така и на политическата манипулация.
Наследството
За поколението, родено след 2000 година, случаят с българските медици в Либия е история от миналото.
За техните родители това са спомени от вечерните новини, от снимките на изтощени жени зад решетки, от гнева и безсилието да помогнеш.
Спомени от деня, когато самолетът каца на летище София и страната посреща своите граждани като завърнали се от ада.
Ашраф ал-Хаджудж получава българско гражданство през юни 2007 година, преди освобождаването.
През март 2012 година холандски съд му присъжда 1 милион евро обезщетение за мъчения и нечовешко отношение.
Седмици по-късно Комитетът по правата на човека на ООН потвърждава, че Либия е нарушила множество членове на Международния пакт за граждански и политически права.
Какво научихме от случая? Че научната истина може да бъде отхвърлена, когато не обслужва политически интереси.
Че мъченията могат да изтръгнат всякакви признания. Че дипломацията има цена, която не винаги е видима.
И че невинни хора могат да прекарат почти десетилетие в затвор заради чужда политическа игра.
Режимът на Кадафи пада през 2011 година. Самият диктатор е убит от бунтовници през октомври същата година.
Синът му Сейф ал-Ислам е заловен и осъден на смърт, после амнистиран. Либия потъва в хаос и гражданска война.
Болницата Ал-Фатих в Бенгази е разрушена. Но историята на българските медици остава. Като напомняне, че в света на голямата политика отделният човек е само пешка. И като доказателство, че понякога пешките оцеляват.
/ Voxnews.bg не носи отговорност за съдържанието. Материалът е изготвен въз основа на публично достъпни източници и медийни публикации. Част от версиите представляват анализи и не са официално потвърдени. /
