Лятото на 1989 година. Докато по улиците на София туристите се разхождат безгрижно, а комунистическата пропагандна машина продължава да разказва приказки за светлото социалистическо бъдеще, нещо страшно се случва по българо-турската граница.
Хиляди хора стоят на опашки с куфари, торби, деца в ръце. Продават покъщнината на безценица. Цели квартали в Североизточна България се обезлюдяват за дни.
Майки плачат, деца не разбират какво се случва, старци гледат за последен път къщите, в които са живели цял живот.
И всичко това не е война, не е природно бедствие. Това е резултат от политическо решение. От една-единствена реч на един-единствен човек.
На 29 май 1989 година Тодор Живков, на когото остават още няколко месеца на власт (макар той все още да не знае това), се появява по телевизията и произнася дълга реч.
В нея той казва на българските турци, че те имат право да избират – да останат или да напуснат България. Но какъв избор е това, когато преди няколко месеца са ти отнели името?
Когато си бил бит, защото си разговарял на родния си език? Когато си живял в страх цяла година, защото режимът е решил, че не си турчин, а асимилиран българин, и трябва да го възродят обратно към българския му произход? Така започва това, което официалната пропаганда нарича екскурзия. Голямата екскурзия.
Евфемизъм, който трябва да прикрие едно от най-големите етнически прочиствания в Европа по време на Студената война – второ по мащаб след насилственото изселване на германци от Централна Европа през 40-те години.
За три месеца 360 000 души напускат България. И въпреки че близо 40% от тях се връщат впоследствие, следите от екскурзията остават до ден-днешен.
Възродителният процес или етническо заличаване
За да разберем голямата екскурзия, трябва да се върнем няколко години назад. Декември 1984 – януари 1985 година. Българската комунистическа партия взема решение за нещо, което нарича Възродителен процес.
На пръв поглед звучи патриотично, духовно, почти свещено. Но зад него се крие една от най-грубите асимилационни кампании в новата българска история.
Режимът на Живков решава, че турците в България всъщност са асимилирани българи от времето на Османската империя, и сега е дошло време да им върнат българското самосъзнание.
На практика това означава насилствена смяна на имената на 850 000 мюсюлмани. Според по-късна справка, броят на преименуваните през 1984-1985 година достига 1,306 милиона души.
Хора се събуждат една сутрин и разбират, че вече не са Мехмед или Фатме, а Методи и Фани. Забранява се използването на турски език на обществени места.
Забранени са традиционните облекла, ритуалите, дори религиозните обичаи. Цели райони в България-– Кърджали, Хасково, Разград, Шумен – са обхванати от кампанията.
В Разградска област са преименувани 402 хиляди души, в Хасковска – 395 хиляди.
Това не е политика на убеждаване. Това е политика на репресия.
Който се съпротивлява, плаща. През май 1989 година, месеци преди голямата екскурзия, из Североизточна България избухват протести.
Първият масов митинг се организира на 20 май 1989 година в село Пристое, Шуменско. Въстанието се разраства – Каолиново, Езерче, Джебел, Кърджали, Хасково, Сливен.
Между 25 000 и 30 000 демонстранти излизат на улиците. Има сблъсъци с милицията. Има ранени и жертви. Около 10 души загиват при сблъсъците в Каолиново, Тодор Икономово, Езерче и други места. Стотици са ранени.
Тази съпротива не е спонтанна. Тя е резултат от години натрупан гняв и страх. Но режимът не отстъпва. Напротив. Вместо да спре насилието, Живков предлага решение: ако не сте доволни – заповядайте в Турция.
Речта която отвори портите на ада
29 май 1989 година. Тодор Живков седи пред камерите и говори. В речта си той подчертава българския произход на турците, но им дава правото да изберат дали да напуснат временно или завинаги България.
Какво означава това всъщност? Означава, че човек, който е роден в България, чието семейство живее тук от столетия, който плаща данъци и е гражданин на тази държава, сега трябва да избира дали има право да остане тук.
На следващия ден, 30 май, турският министър-председател Тургут Йозал отговаря от Брюксел. Той призовава България да седне на масата за преговори, но казва и нещо друго: Нашите врати са отворени, братя, заповядайте.
На 3 юни 1989 година Турция отваря границата. И започва това, което никой не е очаквал в такъв мащаб. Масово изселване.
Но защо точно през 1989 година? Защо не по-рано, защо не по-късно? Съвпадение ли е, че това се случва само месеци преди падането на Берлинската стена и краха на комунистическите режими в Източна Европа?
Или може би режимът на Живков е усетил, че краят му наближава, и се опитва да укрепи властта си чрез радикална етническа политика? Или пък е имало външен натиск – от СССР, от Турция, от Запада?
Горбачов вече е започнал перестройката, вече е ясно, че старият модел на управление не може да устои.
Възродителният процес е срам пред международната общност. Може би Живков е разбирал, че времето му изтича, и е решил да завърши започнатото на всяка цена?
Има и друга версия. На 7 юни 1989 година, на среща с политическия елит, Живков казва нещо изключително показателно:
“Ние сме на прага на голяма психоза за изселване. Как трябва да оценим тази психоза? Такава психоза на нас ни е необходима, тя е добре дошла. Аз ще кажа нещо, което пазим в тайна. Ако не изведем 200-300 хиляди души от това население, след 15 години България няма да я има. Тя ще бъде като Кипър или нещо подобно.”
Значи целта е била точно това – етническо прочистване. Не асимилация, а изселване. Живков е искал да намали драстично турското население, за да избегне – според него – кипризиране на България.
Въпросът е: Само Живков ли е взел това решение? Или е имало други, които са го подкрепяли? Къде е била Московската линия в това?
Горбачов едва ли е одобрявал малтретирането на което и да било етническо малцинство, но е ли имало и други играчи на сцената, които са имали интерес от демографска криза в България?
Три месеца на хаос и опустошение
От 3 юни до 21 август 1989 година 362 000 души преминават българо-турската граница. Всеки ден между 2000 и 4000 души стоят на опашки, с надежда да влязат в Турция.
Темпо, при което Турция не е в състояние да осигури адекватен прием на бежанците. Турското правителство е неподготвено за приемането на многохилядни бежанци в толкова кратки срокове.
Страната е изправена пред риск от продоволствена и жилищна криза. На 21 август 1989 година Турция затваря границата. Просто не може повече.
А какво се случва в България? Икономическа катастрофа. През юли 1989 година МВР докладва, че повече от 160 000 работни места в районите с възстановени имена вече са изгубени.
Цели колективи не се явяват на работа, защото хората се стягат за пътуване към турската граница. Частично или напълно се опразват селища и райони.
Нарастват затрудненията в местната промишленост и при прибирането на реколтата. Големи индустриални предприятия – в строителството, транспорта, тютюнопроизводството – са парализирани.
Цели квартали са обезлюдени. Къщи остават заключени, с мебели вътре, които собствениците са продали на безценица или са оставили така.
Някои хора продават цялото си имущество за стотинки, само и само да имат пари за началото в Турция. Драмата е невъобразима.
Хора, които са живели тук от поколения, които са градили къщи, отглеждали деца, вършели земята – сега бягат като от война.
Но кой печели от това? Земи остават необработени, фабрики спират, села пустеят. България губи стотици хиляди работници, специалисти, данъкоплатци. Турция пък получава бежанска вълна, която не може да поеме.
Кой е имал интерес от тази криза? Или пък всичко е било просто резултат от политическо безумство на един остарял диктатор, който е загубил връзка с реалността?
Има и друг въпрос: Защо някои се върнаха, а други не? До падането на режима на Живков, през ноември 1989 година, близо 40 000 души се завръщат в България, преди да е изтекъл срокът на тримесечните им визи.
До края на 1990 година се прибират още над 100 000 от изселниците – общо 42% от напусналите. Защо тези хора решават да се върнат?
Защото в Турция условията са лоши? Защото носталгията е по-силна? Или защото разбират, че режимът е паднал и вече има надежда за промяна?
Външната игра и ролята на Турция
Турция не е пасивен играч в тази драма. Тургут Йозал, министър-председателят на Турция, веднага реагира на призива на Живков.
Той отваря границите и заявява, че нашите врати са винаги открити. Но защо? Защото е хуманист? Или защото има геополитически интерес да привлече повече турци на своя територия и да укрепи влиянието си в региона?
Турция дълги години е използвала турското малцинство в България като инструмент за натиск срещу София. Анкара внимателно следи случващото се с сънародниците си и реагира остро на всяко нарушение на техните права.
През януари 1985 година пред турския парламент се организира протест на жени, които искат автономия за турското малцинство в България. Турската държава е разтревожена от случващото се.
Но когато Йозал отваря границата през юни 1989 година, той знае ли какво ще последва? Очаква ли 360 000 бежанци за три месеца? Или е мислел, че ще дойдат няколко хиляди, които ще могат да бъдат лесно интегрирани?
Фактът, че Турция затваря границата само след 2 месеца и половина показва, че не е била готова. Това означава, че или е била заблудена от Живков, или е подценила мащаба на проблема.
Още по-интересен е въпросът: Какъв е бил интересът на Турция да прие толкова много бежанци в момент, когато икономиката ѝ не е била в добро състояние?
Турция през 1989 година не е днешната Турция – силна икономика, амбициозна регионална сила. Тогава страната е имала свои проблеми – инфлация, безработица, политическа нестабилност.
Защо тогава да приемаш стотици хиляди бежанци? Освен ако целта не е била демографско пренаселване на определени райони, или политически натиск върху България в дългосрочен план.
Падането на режима
На 10 ноември 1989 година, само 5 месеца след началото на голямата екскурзия, Тодор Живков е свален от власт. Съвпадение ли е това?
Мащабът на екскурзията ярко демонстрира провала на асимилационната кампания. Тя показва, че режимът не само е изгубил контрол, но е и създал икономическа и социална криза, от която България не може да се възстанови бързо.
Съпротивата на турците срещу асимилационната политика става един от катализаторите за падането на режима.
Международната общност осъжда България. Москва не одобрява действията на Живков. Горбачов посещава България само веднъж – през 1985 година, и коментира, че между двете страни има остри разногласия.
Трудно е да си представим, че Горбачов би подкрепил малтретирането на което и да било етническо малцинство. Действията на Живков не са били подкрепяни от Москва и са допринесли за падането му от власт след 35 години управление.
Но кой точно е взел решението да свали Живков? Вътрешна партийна съпротива? Съветски натиск? Или пък страх от масови протести подобни на тези в Източна Германия, Полша, Чехословакия?
И още по-важно: Можеше ли голямата екскурзия да бъде избегната? Ако Живков беше отстъпил още в началото, ако беше спрял асимилацията, ако беше слушал съветите на международната общност, щеше ли да запази властта си?
Или падането на комунизма е било неизбежно и голямата екскурзия е била просто последният пирон в ковчега на режима?
Жертвите за които не се говори
Когато говорим за голямата екскурзия, говорим за цифри – 360 000 души, 160 000 работни места, 42% върнали се.
Но зад тези цифри стоят човешки съдби. Семейства, разкъсани на две. Деца, пораснали в Турция без да познават дядовците и бабите си в България.
Стари хора, починали в изгнание, без да видят отново родните си места. Хора, загубили всичко – домове, работа, спомени.
Има и жертви, за които рядко се говори. Около 10 души са загинали при сблъсъците през май 1989 година.
Но със сигурност има и други – хора, починали от стрес, от болест, от отчаяние. Хора, които са се самоубили, защото не са издържали на натиска.
Семейства, които са се разпаднали заради миграцията. Колко са тези жертви? Никой не знае точно. Няма официална статистика, няма изследване, няма паметник.
И до днес има неразказани истории. Истории за насилие от страна на милицията. Истории за побои, заплахи, изнудване.
Истории за хора, изчезнали безследно. Истории за лагери, в които са били изпращани непокорните. Тези истории са скрити, забравени, игнорирани. Защото признаването им би означавало признаване на престъпление срещу човечността.
На 11 януари 2012 година Народното събрание приема декларация, с която осъжда опита за насилствена асимилация на българските мюсюлмани.
В нея се казва: Обявяваме прогонването на над 360 000 български граждани от турски произход през 1989 г. за форма на етническо прочистване, извършено от тоталитарния режим.
Но дали една декларация е достатъчна? Дали е достатъчна за хората, които са загубили всичко? Дали е достатъчна за семействата на жертвите?
Демографският срив който продължава и днес
Последиците от голямата екскурзия не са само исторически. Те са настоящи. Цели райони в България – Кърджали, Разград, Шумен – все още се борят с демографски срив.
Села, които са били населени с хиляди хора, днес са почти изоставени. Младите хора, дори и да са се върнали след 1989 година, често емигрират отново – този път не заради политика, а заради липса на работа, перспективи, бъдеще.
Икономиката в тези региони никога не се е възстановила напълно. Промишлеността, която е била унищожена през лятото на 1989 година, не е била възстановена.
Инфраструктурата е занемарена. Инвестициите липсват. И въпреки че са минали над 35 години от голямата екскурзия, тези райони все още носят белезите ѝ.
Има и друго измерение – културното. Цяла културна традиция е била потисната, забранена, заличавана.
Езикът, обичаите, религията – всичко това е било под атака. И въпреки че след 1989 година има възстановяване на правата, културната травма остава.
Хора, преживели Възродителния процес, носят тази травма до края на живота си. И я предават на следващите поколения.
На 29 декември 1989 година, на извънредния пленум на БКП, централният комитет приема решение за връщане на рождените имена на преименуваните мюсюлмани.
Оттогава мюсюлманите в България отбелязват 29 декември като Куртулуш Байрам или Празник на освобождението.
Но освобождение от какво? От собствената си държава? От режим, който е трябвало да ги защитава, а вместо това ги е преследвал?
Въпросите които остават без отговор
35 години след голямата екскурзия остават много въпроси без отговор. Кой точно е взел решението за Възродителния процес?
Само Живков ли е виновен, или има и други – партийни функционери, идеолози, съветници? Защо режимът е избрал точно 1984 година, а не по-рано или по-късно?
Защо международната общност не е реагирала по-решително? ООН, Съветът на Европа, западните демокрации – всички са знаели какво се случва в България.
Но реалната намеса е била минимална. Защо? Защото Студената война още не е била приключила и никой не е искал да се меси в Източния блок?
Или защото турското малцинство в България просто не е било приоритет за световните сили? Какво е станало с хората, които не са се върнали?
58% от напусналите са останали в Турция. Как е минал техният живот там? Интегрирали ли са се успешно? Или са останали завинаги бежанци, носталгични по родината, която ги е изгонила?
И най-важният въпрос: Можем ли да гарантираме, че това няма да се повтори? Днес в България отново има етнически напрежения.
Отново има политици, които използват етническата карта за политически цели. Отново има реторика на разделение вместо на обединение.
Научихме ли нещо от голямата екскурзия? Или просто я преместихме в историческите учебници, където тя остава като абстрактен факт, откъснат от човешката болка, която е причинила?
През юни 1989 година цели квартали се обезлюдяват. Къщи остават заключени, градини зарастват с трева, училища затихват.
На българо-турската граница стоят хиляди хора с куфари и надежда за нов живот в чужбина. Те не избират това.
Те са принудени да избират между оставането в страна, която отрича идентичността им, и бягството към неизвестно бъдеще в Турция.
Историята на голямата екскурзия не е просто исторически урок. Тя е предупреждение. Предупреждение за това какво се случва, когато държавата решава кой е истински гражданин и кой не.
Когато етническата принадлежност става критерий за правото на живот в собствената ти страна. Когато политиците, вместо да обединяват, разделят. И когато обществото, вместо да се противопостави, мълчи.
360 000 души напуснаха България през лятото на 1989 година. Не заради война, не заради природно бедствие. Заради политика.
Заради решение на един режим, който е предпочел да изгони хората, отколкото да зачете правата им. Това е голямата екскурзия.
Това е едно от най-тъмните петна в новата българска история. И за да не се повтори, трябва да помним не само фактите, но и човешката драма, която стои зад тях.
Защото историята, която забравяме, е обречена да се повтори. А историята, която превръщаме в евфемизми като екскурзия, е история, която не сме разбрали.
И докато не я разберем – докато не зададем неудобните въпроси, докато не потърсим истинските отговори, докато не признаем вината и не потърсим справедливост – тази история ще остане незавършена.
