Истории от комунистическия режим: ЦРУ в България

Разсекретените документи разкриват как американското разузнаване е следеше всяка стъпка на комунистическа България – от ракетните бази до цената на хляба в селата.

48 години непрекъснато наблюдение, хиляди агенти и информатори, милиони долари – всичко това за една малка балканска държава. Това е историята, която никой не ви е разказвал.

В електронната читална на ЦРУ се крият 19 541 разсекретени документа за България. Те разказват история, която повечето българи не познават – как в продължение на почти половин век американските разузнавачи следяха страната ни с маниакална прецизност. От тайните ракетни позиции край язовир Студена до рецептите за българското розово масло – нищо не убягваше от погледа на Лангли.

Тези документи не са сухи бюрократични справки. Те са прозорец към един изчезнал свят – свят на шпиони и контрашпиони, на тайни операции и двойни агенти, на идеологическа война, водена с всички средства. И в центъра на всичко това стои България – малката, но стратегически важна страна на Балканите.

Когато отворите архива на ЦРУ и напишете „Bulgaria“ в търсачката, резултатите са смазващи. Хиляди страници машинопис, ръкописни бележки, карти, схеми, снимки. Документи с печати „TOP SECRET“, „SECRET“, „CONFIDENTIAL“ – всички вече разсекретени и достъпни за всеки с интернет връзка. Това е може би най-големият публичен архив за България от времето на Студената война, и той се намира не в София, а във Вашингтон.

Числата, които шокират

19 541 документа за България в архивите на ЦРУ. Това е повече от много по-големи и по-влиятелни държави. България е била сред най-наблюдаваните страни от Източния блок, наравно с Източна Германия и Полша – страни с многократно по-голямо население и икономическо значение.

За сравнение, търсене по „Romania“ дава около 15 000 резултата, „Hungary“ – около 12 000. Само Източна Германия и Полша надминават България по брой документи. Това е показателно за стратегическото значение, което Вашингтон е отдавал на малката балканска страна.

Защо толкова много? Отговорът се крие в географията и геополитиката. България граничи с две страни от НАТО – Турция и Гърция. Тя е „предната линия“ на Варшавския договор към Средиземноморието и Близкия изток. Черноморското крайбрежие дава достъп до стратегически важни морски пътища. Проливите Босфора и Дарданелите – вратата между Черно море и Средиземноморие – са на само няколкостотин километра.

А Тодор Живков е най-верният съюзник на Москва – толкова верен, че дори КГБ понякога се притеснява от неговата ревност. В един вътрешен доклад на ЦРУ България е описана като „най-послушният сателит на СССР“ – определение, което се повтаря в десетки документи през годините.

Документите показват, че ЦРУ е имало източници навсякъде: в заводите, в армията, в партийния апарат, дори сред туристите, пътуващи през страната. Всеки детайл е бил важен – от броя на танковете в една военна част до менюто в работническата столова. Нищо не е било твърде малко или твърде незначително.

Разпределението на документите по години разкрива интересна тенденция. Най-много материали са от периода 1948-1965 г. – времето на най-острата конфронтация в Студената война. Това е епохата на Сталин и ранния Хрушчов, на Корейската война и Берлинската криза, на процесите срещу „врагове на народа“ и масовата колективизация.

След 1965 г. интензивността намалява, но никога не спира напълно. Дори в края на 80-те години, когато комунизмът вече агонизира, ЦРУ продължава да събира информация за България. Последните документи в архива са от 1991 г. – годината, в която СССР официално престава да съществува.

Как работеше машината за шпионаж

Преди да се потопим в конкретните открития, струва си да разберем как функционираше американското разузнаване срещу България. ЦРУ използваше няколко основни метода за събиране на информация, всеки със своите предимства и недостатъци.

HUMINT (Human Intelligence) – информация от хора. Това са класическите шпиони и информатори – хора, които по една или друга причина са решили да предават информация на американците. Документите показват, че ЦРУ е имало агенти на различни нива в българското общество.

Някои от тях са били обикновени граждани – работници, шофьори, служители – които са имали достъп до определена информация и са я споделяли срещу заплащане или по идеологически причини. Други са били на по-високи позиции – инженери в стратегически предприятия, офицери от армията, може би дори хора в партийния апарат.

Много от имената са заличени и до днес. В документите се срещат маркировки като „50X1-HUM“ – код, означаващ, че информацията е от човешки източник, чиято самоличност е защитена. Методите за защита на източници все още са валидни, дори половин век по-късно.

SIGINT (Signals Intelligence) – прихващане на комуникации. Американците слушаха всичко, което можеха да уловят – българските военни радиостанции, дипломатическите комуникации, цивилните телефонни линии. Агенцията за национална сигурност (NSA) имаше станции за подслушване в Турция и Гърция, насочени към България и другите страни от Източния блок.

Един документ описва как са прихванати разговори между български пилоти по време на тренировъчни полети. Друг съдържа анализ на радиокомуникациите на българския военноморски флот. Трети разкрива, че американците са знаели точните честоти, на които работят българските радиостанции за заглушаване на западните предавания.

IMINT (Imagery Intelligence) – разузнаване чрез снимки. Самолети U-2 и по-късно сателити редовно снимаха българска територия. Документите съдържат детайлни анализи на военни обекти, летища и индустриални комплекси, направени по снимки от голяма височина.

През 1960 г. съветските ПВО свалят U-2 над територията на СССР, а пилотът Гари Пауърс е пленен. Този инцидент слага край на полетите над съветска територия, но не и над сателитите. България продължава да бъде снимана от въздуха – само че вече от сателити, летящи в космоса, извън обсега на зенитните ракети.

OSINT (Open Source Intelligence) – информация от открити източници. ЦРУ систематично превеждаше и анализираше българските вестници, списания, радио и телевизия. Над 1500 документа в архива са именно такива преводи – от статии в „Работническо дело“ до предавания по Българското национално радио.

Това може да изглежда странно – защо да се занимаваш с официалната преса на тоталитарна държава, която очевидно лъже? Но анализаторите на ЦРУ са знаели как да четат между редовете. Промяната в тона на една статия, изчезването на някое име от страниците на вестника, внезапната критика към определен сектор – всичко това са били сигнали за вътрешни процеси, които официално не се признават.

Дипломатическо разузнаване – информация от американското посолство в София. Дипломатите официално не са шпиони, но част от работата им е да събират информация за страната, в която служат. Те разговарят с местни хора, посещават събития, наблюдават какво се случва около тях. Всичко това се докладва във Вашингтон.

Документите показват, че посолството в София е било важен източник на информация, особено за вътрешнополитическите процеси. Дипломатите са имали достъп до хора и места, които са били недостъпни за обикновените агенти.

Любопитните открития

1. Ракетната база, която никой не видя

През 1962 г. източник на ЦРУ докладва за строителство на „възможна ракетна позиция“ край язовир Студена, на главния път София-Гърция. Описанието е почти поетично в своята детайлност: работници взривяват скали, камиони карат цимент денонощно, а на хълма периодично се издигат „кули“ (вероятно ракетни установки), които изчезват и се появяват отново.

CONFIDENTIAL – Items of Military Significance, Bulgaria, 11 April 1963 „…workmen were building a rocket base during July and August 1962. The military had been dynamiting and heavy truck traffic had been hauling mostly cement to the position. In addition, towers (kuli, which in Bulgarian could also signify a crane boom or a rocket launcher ramp) were seen in the air one day and gone the next, and then a week or so later the tower would again be raised…“

Документът съдържа подробна карта с точното местоположение – на около 300-400 метра източно от главния път, на върха на местно плато, около 80 метра по-високо от пътя. Картата е начертана на ръка, с триангулационни точки и разстояния. Ясно е, че източникът е познавал терена добре.

Интересното е, че източникът не е можел да се приближи достатъчно, за да потвърди какво точно се строи. Той е наблюдавал от разстояние и е разчитал на слухове сред местното население. В документа се казва, че районът е бил ограден и охраняван, а цивилните са били възпирани да се приближават.

Документът споменава и друга интересна подробност: в същия район е имало „ограничена зона“ (restricted zone) край Велико Търново, маркирана с табели. Картата показва точното местоположение на маркерите – ромбовидни знаци на пилони, видими от пътя.

Дали базата все още съществува? Това остава загадка. Възможно е да е била част от съветската система за противовъздушна отбрана С-75 „Двина“, която е била разполагана в България през този период. Системата С-75 е тази, която сваля U-2 на Гари Пауърс през 1960 г. и която защитава Куба по време на Карибската криза.

Възможно е и да е била нещо съвсем друго – радарна станция, комуникационен център или дори фалшива позиция, предназначена да заблуди западното разузнаване. Възможно е и изобщо да не е съществувала в описаната форма – източникът е можел да сгреши или да преувеличи.

2. Заводът, който промени търговския баланс

На 12 юли 1963 г. анализаторите на ЦРУ изготвят специален доклад със заглавие „Bulgaria Begins Production at One of the Ten Largest Nitrogen Fertilizer Plants in the World“ (България започва производство в един от десетте най-големи завода за азотни торове в света).

Заводът край Стара Загора е толкова важен, че заслужава собствен „Current Support Brief“ – формат, запазен за най-значимите развития. Тези кратки документи са предназначени за висши служители – включително Белия дом – които нямат време да четат дълги анализи.

ЦРУ изчислява всичко с впечатляваща прецизност:

Годишен капацитет: 200 000 тона амоняк и 450 000 тона амониева селитра
Брой работници: близо 3000 души на пълен работен ден
Консумация на въглища: 4-5 милиона тона годишно
Консумация на електроенергия: 860 милиона киловатчаса годишно
Дял от националното производство на електроенергия: 11-14%
Дял от националния добив на въглища: около 8%

Числата са впечатляващи. Един единствен завод ще консумира над 10% от цялата електроенергия на страната. Това показва колко амбициозен е проектът – и колко голям риск поема България, ако нещо се обърка.

Факт от документите: СССР отпуска на България два гигантски заема за завода – 200 милиона стари рубли (около 50 милиона долара) през 1957 г. и 1 милиард нови лева (около 855 милиона долара) през 1963 г. Общата планирана инвестиция е 90 милиона долара за 10-15 години.

За сравнение, целият български износ на торове през 1961 г. е бил едва 67 000 тона. Новият завод ще произвежда почти седем пъти повече само амониева селитра. Това е революция в българското селско стопанство.

Защо ЦРУ се интересува толкова много от завод за торове? Причината е многопластова.

Първо, торовете означават храна, а храната означава стабилност. Документът изрично отбелязва, че заводът ще позволи на България да „намали или дори прекрати вноса на азотни торове“, което ще подобри търговския баланс на страната и ще я направи по-независима от външна помощ. По-малко зависима България е по-стабилна България – а стабилните комунистически режими са по-трудни за разклащане.

Второ, има военно измерение. Амониевата селитра е не само тор, но и суровина за експлозиви. Завод с такъв капацитет може да захранва и военната промишленост. ЦРУ внимателно следи всички индустриални обекти, които имат потенциално военно приложение.

Трето, заводът е показател за съветската помощ. Размерът на заемите показва колко важна е България за Москва – и колко готов е Кремъл да инвестира в своите сателити. Това е ценна информация за разбирането на съветската стратегия в региона.

Документът завършва с прогноза: заводът ще бъде напълно функционален до 1965 г. и ще превърне България от вносител в потенциален износител на торове. Прогнозата се оказва вярна.

3. Цените в селата – защо ги следяха?

Един от най-странните на пръв поглед документи от 1952 г. изброява цените на стоки в българските села с точност до стотинката. Това не е грешка или куриоз – това е систематично икономическо разузнаване.

Списъкът включва:

Захар – 9.06 лева за килограм
Олио – конкретна цена за литър
Хляб – дажба от 803 грама на ден за войник
Месо – различни цени за различни видове
Мляко, яйца, зеленчуци – всичко е записано

Защо ЦРУ се интересува от цената на захарта в българско село? Отговорът е по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед.

Първо, икономическото състояние на населението показва стабилността на режима. Гладни хора правят революции. Доволни хора работят в заводите и не създават проблеми. ЦРУ внимателно следи признаците на недоволство сред българското население – и цените са един от най-надеждните индикатори.

Второ, цените показват реалното състояние на икономиката – нещо, което официалната статистика често прикрива. Комунистическите режими са известни с манипулирането на статистиката. Но цените на пазара не лъжат. Ако цената на захарта се покачва рязко, това означава проблеми в производството или снабдяването – независимо какво твърди официалната преса.

Трето, сравнението на цените във времето и между различни региони разкрива приоритетите на режима. Ако градовете са по-добре снабдени от селата, това показва индустриализационен приоритет. Ако военните получават по-добри дажби от цивилните, това показва милитаристична ориентация. Ако определени региони имат по-ниски цени, това може да означава политическо фаворизиране.

Четвърто, дажбите са особено показателни. Факт, че войниците получават точно 803 грама хляб на ден, показва централизирано планиране до най-малкия детайл. Но също така показва и ограничения – ако имаше изобилие, нямаше да има нужда от дажби.

Документите за цените са събирани систематично през целия период на Студената война. Те формират времеви редове, които позволяват да се проследи икономическото развитие на България година по година – по-точно, отколкото официалната статистика.

4. Военните движения, които не убягнаха

ЦРУ прихваща и анализира всичко, свързано с българската армия. Документите са пълни с детайли, които показват колко внимателно е било наблюдението.

Един документ описва движението на хеликоптери Ми-4 по границата с Румъния – четири полета дневно в продължение на 15 дни през лятото на 1962 г. Американците не знаят дали хеликоптерите са български, румънски или съветски, но записват всичко – часове на излитане и кацане, посока на полета, приблизителна височина.

Друг документ описва преминаването на военен влак през гара Пловдив около полунощ на 30 септември – 1 октомври 1962 г. Влакът е превозвал 30-40 платформи с танкове, идентифицирани като Т-34/85 и вероятно Т-54. На всяка платформа е имало по двама охранители – един отпред, един отзад. Посоката на движение – на изток.

Защо това е важно? Октомври 1962 г. е месецът на Карибската криза – най-опасният момент от Студената война, когато светът е на ръба на ядрена война. Всяко движение на войски в Източния блок се следи с огромно внимание. Влак с танкове, движещ се на изток, може да означава много неща – от рутинно предислоциране до подготовка за нещо по-сериозно.

Документите показват, че ЦРУ е имало доста добра представа за състава на българската армия:

Брой дивизии и тяхното разполагане
Типове въоръжение – танкове, артилерия, самолети
Имена на командири и техните биографии
Местоположение на военни бази и складове
Планове за мобилизация при война

Част от тази информация идва от открити източници – българската преса понякога публикува снимки от военни паради, на които се виждат типовете въоръжение. Друга част идва от SIGINT – прихванати комуникации между военни части. Трета част – вероятно най-ценната – идва от агенти на място.

5. Заводът за барут, който трябваше да е таен

Един от документите съдържа точна карта на „завод за военен барут и експлозиви“ в село Трепесковци. Картата е детайлна – показва местоположението на завода спрямо околните пътища, реки и селища. Има дори триангулационни точки за прецизно определяне на координатите.

Как ЦРУ е получило тази информация? Частта от документа, която обяснява източника, е заличена – маркирана с „50X1-HUM“. Това означава човешки източник, чиято самоличност е защитена. Може да е бил работник в завода, шофьор на камион, който доставя материали, или просто местен жител, който е забелязал нещо необичайно.

Подобни „pinpoint locations“ (точни местоположения) се срещат в много документи – за военни летища, радарни станции, складове за боеприпаси, комуникационни центрове. Всяко такова място е било нанесено на картите в Лангли и е следено за промени.

Целта е ясна: ако някога се стигне до война, американските бомбардировачи трябва да знаят точно къде да удрят. Картите на ЦРУ са били част от по-голяма система за планиране на ядрена война – система, в която всяка страна от Източния блок има своя „списък с цели“.

6. Радиопредавателят край Кремиковци

Друг документ описва „нов комплекс за заглушаване“ край Кремиковци, североизточно от София. Картата показва точното местоположение – в центъра на обширен район, далеч от населени места. Идеалното място за мощен радиопредавател.

Комплексът е част от съветската система за заглушаване на западните радиостанции. През Студената война Радио Свободна Европа, Гласът на Америка и BBC World Service излъчват на български език, достигайки до милиони слушатели зад Желязната завеса. Комунистическите режими правят всичко възможно да блокират тези предавания.

Заглушаването работи чрез излъчване на силен шум на същата честота, на която работи западната станция. Резултатът е, че слушателят чува само бръмчене или свистене вместо програма. Но технологията има ограничения – близо до границите заглушаването е по-слабо, а късовълновите предавания могат да „прескачат“ над зоните на заглушаване.

ЦРУ следи внимателно българската система за заглушаване – не само защото финансира Радио Свободна Европа, но и защото ефективността на заглушаването показва приоритетите на режима. Колкото повече ресурси се инвестират в заглушаване, толкова по-притеснен е режимът от западната пропаганда.

Заглушаването – война в ефира

Един от най-детайлните и интригуващи документи в архива описва радиостанцията в Гара Костинброд – главният център за заглушаване на западните радиопредавания в България. ЦРУ знае за този обект почти всичко – понякога повече, отколкото самите служители там.

Главният предавател е съветско производство, с водно охлаждане, закупен и инсталиран през 1953-54 г. Работи на диполна антена и се използва за заглушаване на предавания в честотните ленти 25, 31, 41 и 49 метра. Мощността е достатъчна, за да покрие по-голямата част от българска територия.

Целите са ясни: BBC, Гласът на Америка, Радио Свободна Европа и Ватиканското радио. Всяка от тези станции излъчва програми на български език, насочени към българската аудитория. Съдържанието включва новини, които не се съобщават от официалните медии, коментари за вътрешната политика, интервюта с емигранти и дисиденти.

„Техниците не знаеха какъв тип програма или националност на излъчването заглушават. Те бяха задължени да се придържат към графика и всеки оператор контраподписваше заданието си. Всяко отклонение подлежеше на строго наказание.“ – CIA Information Report, June 1963

Документът описва и организационната структура на системата. „Отдел на Софийските радиостанции и телевизия“ определя предварително кои предавания да се заглушават и на какви честоти.

Графиците се разпространяват сред техниците на всяка смяна в запечатани пликове. Операторите не знаят какво точно заглушават – те просто настройват апаратурата според инструкциите и контраподписват, че са изпълнили заданието.

Системата е проектирана така, че никой отделен човек да не знае цялата картина. Това е класически пример за „need to know“ принципа – всеки знае само това, което му е необходимо за изпълнение на задачата. Целта е да се минимизира рискът от изтичане на информация.

Парадоксът е, че ЦРУ знае повече за българската система за заглушаване, отколкото самите български оператори. Американците знаят не само техническите параметри, но и организационната структура, процедурите, дори наказанията за нарушения. Това показва, че някъде в системата има източник – човек, който предава информация на Запад.

Документът споменава и друг интересен факт: заглушаването не е постоянно. То се включва само когато има предавания на български език. През останалото време предавателите мълчат – частично за да се пести електроенергия, частично за да не се създават смущения в други комуникации. Това означава, че българските слушатели, които знаят програмата на западните станции, могат да ги слушат в часовете, когато няма български предавания.

Търговията – скритата война

Икономическото разузнаване заема огромна част от документите. ЦРУ следи внимателно търговията на България – и с Изтока, и със Запада. Причината е проста: търговията е кръвоносната система на всяка икономика. Който контролира търговията, контролира страната.

СССР препродаваше българските стоки

Един от най-скандалните документи от началото на 50-те години описва как Съветският съюз системно експлоатира българската икономика. Схемата е проста, но ефективна – и дълбоко несправедлива към България.

Москва купува българско розово масло на изкуствено занижена цена – около $1100 за килограм. Розовото масло е един от най-ценните български експортни продукти – използва се в парфюмерията и козметиката по целия свят. България произвежда около 70% от световното производство. Това е монопол, който би трябвало да носи огромни печалби.

Вместо това, СССР купува маслото на ниска цена и го препродава на световния пазар за $1400-1500 за килограм. Разликата – $300-400 на килограм – отива в съветската хазна. При годишно производство от няколко тона, това са милиони долари, които България губи.

Същата схема се прилага за тютюна. СССР купува български тютюн на $1.60 за килограм и го продава на международния пазар – включително в Съединените щати – на по-висока цена. Българските производители трябва да предлагат своя тютюн на $2.10 за килограм директно, за да покрият разходите си, но не могат да конкурират съветските цени.

Документът отбелязва саркастично, че „тази съветска практика би трябвало да бъде изоставена, ако речите на българските икономисти, изразяващи желание за засилена търговия със Запада, имат някакъв смисъл.“ С други думи, ЦРУ вижда противоречието между официалната реторика и реалната практика.

Тази експлоатация не е тайна за българското ръководство. Но то няма избор – СССР е политическият патрон, военният защитник и основният търговски партньор. Да се оплачеш от условията означава да рискуваш немилостта на Москва. А примерът на Югославия – изключена от съветския блок през 1948 г. – показва какво се случва с непослушните.

Търговията със Запада – опити за пробив

През 1953 г. ЦРУ засича признаци, че България се опитва да разшири търговията си със Западна Европа. Това е интересно развитие – година след смъртта на Сталин, когато новото съветско ръководство започва да разхлабва контрола над сателитите.

Според документите, Иван Даскалов от Министерството на външната търговия планира внос на стоки за 200 милиона рубли годишно от Западна Европа за периода 1953-1955 г. Сумата не е огромна, но е значителна за малка страна като България.

Планираният износ за Запада включва:

Зърнени храни – 100 000 тона годишно
Яйца – 5000 тона
Плодове и зеленчуци – 45 000 тона
Грозде – 25 000 тона
Тютюн – 12 000 тона
Розово масло и етерични масла

Документът сравнява тези числа с предвоенния износ от 1938 г. и заключава, че плановете са „принципно осъществими“ – но само ако СССР позволи на България да изнася директно, вместо да минава през Москва. Това е голямото „ако“.

Вносът от Запада е още по-интересен. България иска да купува:

Индустриално оборудване – машини, които не се произвеждат в Източния блок
Химикали и лекарства
Текстилни суровини
Електрическо оборудване

Списъкът показва какво липсва на българската икономика – модерни технологии, които само Западът може да предостави. Това е ахилесовата пета на всички комунистически икономики: те могат да произвеждат много неща, но не и най-съвременните технологии. За тях трябва да се разчита на Запад.

Колективизацията – съпротивата на селяните

Един от най-дългите документи в архива (над 15 страници) описва подробно колективизацията на българското селско стопанство и съпротивата срещу нея. Документът е от 1950 г. – годината, когато колективизацията навлиза в решителната си фаза.

Статистиката е показателна за структурата на българското село преди комунизма:

1940 г. – 1 194 904 собственици на земя в България
13% притежават под 1 хектар (дребни стопани)
65% притежават между 1 и 5 хектара (средни стопани)
15% притежават между 5 и 10 хектара (заможни селяни)
7% притежават над 10 хектара (едри собственици)

България е страна на дребни и средни селяни. За разлика от Русия, тук няма огромни имения и милиони безимотни селяни. Повечето български селяни притежават собствена земя – малко, но достатъчно да изхранят семейството си. Това прави колективизацията особено трудна.

Комунистическият режим приема серия от закони за „доброволно“ коопериране на земята. Документът изброява седем такива закона между 1944 и 1948 г., всеки от които ограничава правата на частните собственици:

1944-1945 г. – Закони за конфискация на „вражеска“ собственост и земя на „народни врагове“
1946 г. – Закон за трудовата поземлена собственост, ограничаващ максималния размер на частните стопанства
1947-1948 г. – Закони за задължителни доставки на селскостопанска продукция на държавата

Кулминацията идва с Петгодишния план (1949-1953), който предвижда създаването на 4000 трудово-кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС), обхващащи 3 милиона хектара и 66% от собствениците на земя. Това е амбициозна цел – по същество пълна трансформация на българското село за пет години.

„Земите на селяни, които отказват да сеят и обработват, ще бъдат конфискувани и дадени на съвхозите, колхозите или безимотните селяни. Тези селяни ще бъдат съдени по закона за икономически саботаж.“ – Директиви на Националния съвет на Отечествения фронт, цитирани в CIA документ от 1950 г.

ЦРУ отбелязва, че съпротивата е била значителна, макар и неорганизирана. Селяните са използвали различни форми на пасивна съпротива:

Забавяне на сеитбата – „чакане на по-добро време“
Укриване на реколтата – продажба на черния пазар вместо предаване на държавата
Неявяване на „доброволен“ труд в кооперативните стопанства
Умишлено лошо обработване на кооперативните ниви
Клане на добитък преди предаването му на кооператива

Последното е особено показателно. Много селяни предпочитат да заколят животните си и да изядат месото, вместо да ги предадат на кооператива.

Резултатът е рязък спад на поголовието на добитък в началото на 50-те години – катастрофа за селското стопанство. Режимът отговаря с все по-сурови мерки. Документът описва наказания, вариращи от глоби до затвор за „саботаж“.

Създадени са специални „работни групи“, които обикалят селата и „убеждават“ селяните да се присъединят към кооперативите. Методите на „убеждаване“ включват заплахи, арести на роднини и конфискация на имущество.

Въпреки съпротивата, колективизацията е завършена до средата на 50-те години. Над 90% от обработваемата земя е в кооперативи или държавни стопанства. Българското село е трансформирано завинаги.

Убийството с чадъра – пълната история

Най-известната „българска“ история от Студената война е убийството на писателя Георги Марков на 7 септември 1978 г.

Макар самият акт да не е документиран в разсекретените архиви на ЦРУ (поне не публично), контекстът около него е добре известен от други източници – включително показанията на бивши офицери от КГБ и разследванията на британската полиция.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в София. Израства в средно семейство и показва литературен талант още от ранна възраст. Първият му роман, „Нощта на Цезиум“, излиза през 1957 г. Следват други произведения, които го издигат като един от най-талантливите български писатели на своето поколение.

Романът му „Мъже“ (1962) печели годишната награда на Съюза на българските писатели – най-престижното литературно отличие в страната. Марков е приет в Съюза, което му осигурява статут на „професионален писател“ – привилегия в комунистическа България, където творците зависят от държавата.

Но отношенията му с режима постепенно се влошават. Неговите пиеси са цензурирани или свалени от репертоара. Романите му са критикувани за „идеологически отклонения“. Марков е твърде талантлив и твърде популярен, за да бъде репресиран открито, но е достатъчно независим, за да бъде неудобен.

Емиграцията

През 1969 г., по време на официално разрешено пътуване до Италия, Марков решава да не се връща. Емигрира първо в Италия, след това се премества в Лондон, където започва работа в българската секция на BBC World Service.

BBC World Service е британската държавна международна радиослужба – еквивалент на американския Глас на Америка. Тя излъчва програми на десетки езици, включително български. Марков става водещ и редактор, подготвяйки програми за българската аудитория.

През 1975 г. той започва да сътрудничи и на Радио Свободна Европа – станция, финансирана от ЦРУ.

Там води серия от сатирични програми под заглавието „Лични срещи с Тодор Живков“ (или „Задочни репортажи за България“). В тях Марков описва живота в комунистическа България с остър хумор и безпощадна ирония.

Програмите стават изключително популярни сред българските слушатели. Марков говори за неща, които никой друг не смее да каже – за корупцията на режима, за лицемерието на партийните функционери, за мизерията на обикновените хора. Той прави това с литературен талант, който прави критиката още по-убийствена.

Смъртните заплахи

Популярността на Марков не остава незабелязана в София. Режимът на Живков е особено чувствителен към критика – и особено яростен срещу „предатели“, които критикуват от чужбина. Марков е идеалната мишена за отмъщение.

Между 1974 и 1978 г. няколко други български емигранти са убити или отвлечени в Западна Европа:

1974 г. – Борис Арсов, издател на антиживковски вестник „Левски“, е отвлечен в Дания, осъден на 15 години затвор в София и намерен мъртъв в килията си през 1975 г.
Средата на 70-те – Трима български интелектуалци са застреляни във Виена от агент на ДС, който се е внедрил в емигрантската общност.
1977 г. – Други инциденти, за които има по-малко информация

Марков знае, че е в опасност. През август 1978 г. получава телефонна заплаха, която по-късно разказва на приятели и колеги: „Ще умреш от естествени причини, убит от отрова, която Западът не може да открие или лекува.“

Заплахата е прецизна и зловеща. Тя показва, че нападателите са уверени в метода си – и че искат Марков да знае какво го очаква.

7 септември 1978 г.

Денят е рожден ден на Тодор Живков – 7 септември. Изборът на дата не е случаен. Това е „подарък“ за генералния секретар от неговите верни служби за сигурност.

Марков е на път към работа в BBC. Чака автобус на южния край на моста Ватерло – един от най-натоварените мостове в Лондон, през който минават хиляди хора всеки ден. Около 18:30 часа усеща остра болка в дясното бедро – като ужилване от насекомо.

Обръща се и вижда мъж, който вдига чадър от земята. „Съжалявам“, казва мъжът с чужд акцент – вероятно източноевропейски. После бързо пресича улицата и хваща такси.

Марков поглежда бедрото си и забелязва малка рана – като от убождане. Крачолът на панталона му е изцапан с кръв. Инцидентът му се струва странен, но не и животозастрашаващ. Продължава към работа и разказва на колегите си какво се е случило.

Същата вечер Марков развива висока температура. На следващия ден треската се засилва, появяват се гадене и повръщане. На третия ден е приет в болница, където лекарите първоначално го лекуват за сепсис (заразяване на кръвта).

Но състоянието му продължава да се влошава. Кръвното му налягане пада, бъбреците започват да отказват, появява се вътрешен кръвоизлив. На 11 септември, четири дни след нападението, сърцето му спира. Георги Марков е мъртъв на 49 години.

Разследването

Британските власти нареждат пълна аутопсия. Патолозите откриват нещо необичайно в бедрото на Марков – малка метална топка, с диаметър едва 1.52 милиметра. Топката е направена от платина и иридий – изключително скъпи и редки метали. Има два микроскопични отвора, образуващи Х-образна кухина вътре.

Анализът показва следи от рицин – един от най-смъртоносните биологични токсини, известни на науката. Рицинът се извлича от рициновото растение (Ricinus communis) и е 6000 пъти по-отровен от цианида. Няма противоотрова.

Топката е била заредена с рицин и покрита с восъчно покритие, което се разтапя при телесна температура. След като топката проникне под кожата, восъкът се разтопява и отровата се освобождава в кръвообращението. Смъртта настъпва след няколко дни – достатъчно време убиецът да избяга.

Конструкцията е гениална в своята злокобност. Топката е достатъчно малка, за да не бъде забелязана при обикновен преглед. Рицинът е трудно откриваем в организма – особено преди да се знае какво да се търси. Методът изглежда като естествена смърт – точно както е обещано в телефонната заплаха.

Десет дни по-рано

На 26 август 1978 г. – десет дни преди нападението срещу Марков – друг български емигрант е нападнат по подобен начин. Владимир Костов е журналист и бивш служител на българското разузнаване, който е дезертирал на Запад. Живее в Париж.

Докато се вози на ескалатор в парижкото метро, Костов усеща убождане в гърба. Подобно на Марков, той развива треска и грипоподобни симптоми. Но за разлика от Марков, оцелява.

След смъртта на Марков, Костов е прегледан от лекари, които откриват идентична метална топка в гърба му. Топката обаче не е освободила пълната доза отрова – вероятно заради дефект в покритието или грешка при изстрелването.

Двата случая потвърждават, че става дума за координирана операция, а не за изолиран инцидент. Някой систематично ликвидира български дисиденти в Западна Европа.

Кой стои зад убийството?

Британската полиция и разузнавателните служби бързо се ориентират към българската Държавна сигурност като главен заподозрян. Но доказването е друг въпрос. България не екстрадира свои граждани, а директни доказателства за съучастие на високо ниво са трудни за получаване.

Пробивът идва след края на Студената война, когато бивши офицери от КГБ започват да говорят. Олег Калугин, бивш шеф на контраразузнаването на КГБ, и Олег Гордиевски, висш офицер от КГБ, прехвърлил се на Запад, дават показания за случая.

Според техните разкази, операцията е българска идея, осъществена с техническа помощ от Москва. Живков лично е настоявал за ликвидирането на Марков. КГБ първоначално се колебае – убийството на дисидент в сърцето на Лондон е рисковано. Но Живков е твърде важен съюзник, за да му се отказва.

Шефът на КГБ Юрий Андропов одобрява операцията, но с резерви. Москва предоставя техническата помощ – отровата рицин, специалния чадър-пистолет (произведен от Оперативно-техническото управление на КГБ), обучение за използването им. Но Андропов отказва да изпрати съветски оперативни служители.

„Дайте на българите каквото им трябва, покажете им как да го използват и изпратете някого в София да обучи хората им. Това е всичко.“ – Юрий Андропов, според показанията на Олег Калугин

Тайно Андропов се е надявал, че българите няма да успеят да намерят подходящ изпълнител и операцията ще бъде отменена. Той е подценил решителността на Живков.

Убиецът

Главният заподозрян за убийството е Франческо Гулино (или Джулино) – датчанин от италиански произход с български връзки, работещ под псевдонима „Пикадили“. Гулино е бил дребен престъпник в Дания, вербуван от българското разузнаване през 70-те години.

Той никога не е бил официално обвинен. Британските власти го разпитват през 90-те години, но не намират достатъчно доказателства за повдигане на обвинение. Гулино живее свободно в Европа до смъртта си в Австрия през август 2021 г.

Българското разследване, започнато след 1989 г., също не довежда до обвинения. През 2013 г. делото е закрито поради изтекла давност и унищожени документи. Много от файловете на ДС, свързани с операцията, са били унищожени в хаоса след падането на режима.

Репликата на „българския чадър“ днес се намира в Международния музей на шпионажа във Вашингтон и в Германския музей на шпионажа в Берлин. Оригиналът никога не е намерен – вероятно е унищожен веднага след операцията.

Живков през очите на ЦРУ

Тодор Живков е централна фигура в стотици документи. ЦРУ го наблюдава от възхода му през 50-те години до падането му през 1989 г. – над три десетилетия непрекъснато следене.

В ранните документи Живков е описван като „верен московски човек“ – партиен функционер без особена харизма, но с безупречна лоялност към Кремъл. Той идва на власт през 1954 г., само година след смъртта на Сталин, и успява да се задържи на върха през всички последващи промени в Москва.

В доклад от 1974 г. ЦРУ анализира визитата на заместник министър-председателя Иван Попов в САЩ. Документът съдържа кратък, но показателен профил на България под ръководството на Живков:

80% от търговията е с комунистическия блок (55% само със СССР)
15% е със Запада (основно Западна Германия, Италия, Франция, Великобритания, Япония и Австрия)
5% е с развиващите се страни
Търговията със САЩ е едва 0.2% от общата

Документът отбелязва, че България има „един от най-високите темпове на растеж в Източна Европа“ през 1973 г. – около 8.7% ръст на националния доход. Но има и проблеми: цените на бензина са скочили със 100% през февруари същата година (следствие от световната петролна криза), а инфлацията започва да се усеща.

ЦРУ отбелязва и личните характеристики на Живков – неговата провинциалност, липсата на чуждоезикови умения, простоватия стил на общуване. Но също така признава неговата политическа хитрост – способността да оцелява в безмилостната среда на комунистическата политика.

В друг документ от 1986 г. ЦРУ анализира 13-ия конгрес на БКП. Живков, вече на 75 години, е преизбран за седми мандат като генерален секретар. Конгресът обявява амбициозна програма за реформи, но ЦРУ е скептично:

„Дори ако той проведе реформите, които е очертал – малко вероятна перспектива според нас – българската икономика вероятно ще продължи да регистрира бавен растеж до края на десетилетието заради фундаментални проблеми, свързани със застаряващ капиталов фонд, хронично ниска производителност и неефективно разпределение на ресурсите при софийската централно планирана система.“ – CIA European Review, June 1986

Прогнозата се оказва вярна. Три години по-късно Живков е свален от власт от собствените си другари – само седмици след падането на Берлинската стена.

Технологичният шпионаж

Един аспект на българското разузнаване, който рядко се обсъжда, е технологичният шпионаж. България, като част от съветския блок, участва активно в кражбата на западни технологии.

ЦРУ документира тази дейност в серия от доклади. Българските служби работят в координация с КГБ, който поддържа специално звено (Линия X) за научно-технологично разузнаване. Задачата е да се крадат технологии от Запада – от военни системи до цивилни иновации.

България има своя ниша в тази система. Българските агенти оперират основно в Западна Европа, където имат по-лесен достъп благодарение на търговските връзки. Те се специализират в определени области – електроника, химическа промишленост, селскостопански технологии.

След 1989 г. новият министър на отбраната Димитър Луджев открива мрежа от над 200 български компании в чужбина, създадени по искане на КГБ през 80-те години именно за кражба на технологии. Компаниите са имали сметки в швейцарски и лихтенщайнски банки, пълни с пари за „придобиване“ на западни секрети.

Много от тези компании преживяват прехода и се превръщат в легитимни бизнеси. Хората, които са ги управлявали – бивши разузнавачи с връзки на Запад и достъп до капитал – стават част от новия български бизнес елит.

Българската Държавна сигурност – огледалният образ

Документите на ЦРУ разказват само едната страна на историята. От другата страна стои Държавна сигурност (ДС) – българската тайна полиция и разузнаване.

След 1989 г. и особено след отварянето на архивите на ДС през 2006 г., стана ясно, че българските служби също са били изключително активни. Те са работили в тясно сътрудничество с КГБ – толкова тясно, че някои западни анализатори са ги наричали „клон на КГБ“.

Всички годишни планове на българското външно разузнаване са били координирани с Москва преди одобрение. Когато българите са вербували важен агент, понякога са информирали КГБ за всички детайли – имена, методи, информация. В замяна са получавали техническа помощ, обучение и достъп до съветски ресурси.

Главните направления на българското разузнаване са били:

Първо главно управление – външно разузнаване, с отдели за различни региони (Турция, Гърция, Западна Европа, САЩ)
Второ главно управление – контраразузнаване, борба с „вътрешния враг“
Трето управление – военно контраразузнаване
Шесто управление – научно-техническо разузнаване

ДС е имала агенти в почти всички сфери на българското общество – университети, заводи, болници, църкви. Оценките варират, но се смята, че около 1-2% от възрастното население е сътрудничило на службите по един или друг начин.

Парадоксът е, че днес знаем повече за българското разузнаване от комунистическия период, отколкото за ЦРУ. Българските архиви са отворени (макар и не напълно), докато американските са разсекретени само частично. Много от документите на ЦРУ за България все още са класифицирани.

Какво още крият архивите?

Много от документите все още имат заличени секции – маркирани като „exempt“ (освободени от разсекретяване). Това обикновено означава защита на източници и методи, които все още са чувствителни – дори 30-40 години по-късно.

В документа за завода край Стара Загора например липсват цели 4 страници. Какво е имало на тях? Вероятно информация за конкретния източник на данните – името на агента, начина на предаване на информацията, може би дори снимки или скици?

Други документи са „declassified in part“ (частично разсекретени) – което означава, че са премахнати определени параграфи или изречения. Понякога заличените части са толкова големи, че оставащият текст губи смисъл. Читателят вижда началото на изречение, после черна лента, после края на следващия параграф.

Има и документи, които изобщо не са публикувани. Архивът на ЦРУ съдържа само разсекретени материали – а процесът на разсекретяване е бавен и селективен. Много документи остават класифицирани на основание „национална сигурност“, дори когато събитията, които описват, са отминали преди десетилетия.

Разпределение на документите по тема (приблизително):

Военни и отбранителни – около 2 500 документа
Политически и партийни – около 1 800 документа
Икономически и индустриални – около 1 500 документа
Селско стопанство и колективизация – около 800 документа
Търговия и финанси – около 900 документа
Биографични досиета на личности – около 500 документа
Преводи на български медии – около 1 500 документа
Научно-техническо разузнаване – около 400 документа
Религия и църква – около 200 документа
Други и смесени – останалите

Защо това е важно днес?

Тези документи не са просто исторически артефакти за любители на Студената война. Те имат значение и днес, по няколко причини.

Първо, те показват как функционира разузнаването – американско, съветско, българско. Методите, разработени през Студената война, се използват и днес. HUMINT, SIGINT, IMINT, OSINT – всички тези термини са актуални. Променили са се технологиите, но принципите остават същите.

Второ, документите показват колко малка е била реалната самостоятелност на България през този период. Всяка ракетна позиция, всеки завод, всяка цена на хляба е била докладвана, анализирана, архивирана – и то от чужда разузнавателна служба. Българското правителство е знаело, че е наблюдавано, но не е можело да направи нищо.

Трето, историята на разузнаването е история на хора – агенти, анализатори, ръководители. Зад всеки документ стоят човешки съдби. Някои от тези хора са рискували живота си, за да предадат информация. Други са прекарали кариерите си в анализиране на данни. Трети са вземали решения, които са засягали милиони.

Четвърто, документите повдигат въпроси за днешния ден. Ако ЦРУ е можело да следи България толкова детайлно с технологиите на 60-те и 70-те години, какво могат да правят съвременните разузнавателни служби с интернет, смартфони и изкуствен интелект? Дали някъде в архивите на NSA или други агенции се трупат документи за съвременна България?

Студената война официално приключи преди повече от 30 години. Съветският съюз не съществува. Варшавският договор е разпуснат. България е член на НАТО и ЕС – съюзник на същите държави, които някога я шпионираха.

Но разузнаването не е изчезнало. То просто се е адаптирало. Новите „противници“ са други – Русия, Китай, терористични организации. Новите методи са по-софистицирани – кибершпионаж, социални мрежи, big data. Но целта остава същата: да знаеш какво прави другият, преди той да знае, че знаеш.

А България? Тя вече не е „предна линия“ на нищо. Географията обаче остава същата – Балканите все още са кръстопът между Изтока и Запада, между Европа и Близкия изток. И както показват документите, географията винаги е имала значение.

Шестдесет години по-късно всеки може да прочете тези документи онлайн. Това само по себе си е забележително – и може би е най-добрият показател за това колко много се е променил светът от онези времена на секретност и подозрение. Или поне така искаме да вярваме.

/ Източници: CIA FOIA Electronic Reading Room (cia.gov/readingroom). Търсене по ключова дума „Bulgaria“ връща 19 541 резултата. Документите са разсекретени между 1999 и 2014 г. Допълнителна информация от академични публикации за Студената война, включително „Active and Sharp Measures: Cooperation between the KGB and DS“ (Journal of Cold War Studies, MIT Press, 2021), мемоари на бивши офицери от КГБ и разследвания на случая Марков от британски журналисти и полиция./