Вашингтон, САЩ
Доналд Тръмп заяви публично, че би било „обида“ за САЩ, ако той не получи Нобелова награда за мир, тъй като смята, че заслужава признание за миротворческите си усилия в редица международни конфликти[1]. Това изказване дойде в деня след като той обяви нов мирни инициативи за прекъсване на войната в Газа, по време на реч пред висши военни офицери в базата на морската пехота в Куонтико, Вирджиния. Въпреки показната увереност, неговият тон е със силна бележка на разочарование и даже заплаха към комитета, който ще реши кой ще бъде награден тази година[1].
Държавният глава отдавна е обсебен от тази награда, особено след като демократът Барак Обама я спечели през 2009 г., преди той да има изцяло изградена досиета като миротворец[1]. Срещата на Путин и Зеленски, която Тръмп настоява да бъде организирана, е част от по-широкия му мит за себе си като мост между воюващи страни. Но дори и да не е ясно има ли реалистична възможност за такова събитие, той използва всички възможности да напомни на света за своите амбиции.
Тръмп не само говори за мирни усилия – той е направил и пряк телефонен разговор с норвежкия финансов министър, за да обсъди възможността за наградата, което е безпрецедентно за президент на САЩ[2]. Съюзниците му от републиканците и някои международни лидери активно го лобират за наградата, но реалната власт за избор е в ръцете на петчленния норвежки комитет, чиито решения са независими и често изненадващи[2]. Мотивът на Тръмп не е скрит – той иска да бъде признат като най-големия миротворец в историята на САЩ, дори да трябва да натиска и да манипулира общественото внимание.
Въпреки че неговият екип публикува списък със седем войни, които той е „прекратил“, много аналитици са скептични към тези твърдения и подчертават, че действията на Тръмп всъщност са довели до ескалация на напрежението в някои региони, а не до траен мир[1]. Освен това, комитетът традиционно не обича да бъде подтикван или използван за политически цели, и лобирането на Тръмп може да има обратен ефект[3].
Вместо да се съсредоточи върху истински хуманитарни постижения, Тръмп избира пътя на публичния натиск и жалби, което е далеч от стила на предишни носители на наградата. Всъщност, експерти смятат, че той няма реален шанс за наградата, защото неговите действия често са в противоречие с принципите на наградата – поддържане на международния ред и хуманитарни ценности[3]. Според тях, комитетът по-скоро ще избере организация като ООН, Червения кръст или „Лекари без граници“, отколкото политик, който е разрушил международни споразумения и е подтиквал към конфликти[3].
Между надежда и отчаяние
Тръмп очевидно вярва, че наградата е негова по право, и неговата реторика се превръща в смесица между настойчивост и параноя. Той заявява, че не иска наградата за себе си, а за страната си, но е ясно, че това е само част от по-голяма кампания за легитимация на неговия имидж като миротворец[1]. Въпреки това, неговите изказвания звучат все по-отчаяно и почти като заплаха – ако не го изберат, ще бъде „голяма обида“ за САЩ, което поставя под въпрос не само неговата скромност, но и разбирането му за международния престиж.
В същото време, Тръмп не спира да подчертава важността на вътрешните заплахи за САЩ, които според него са дори по-опасни от тези отвъд границите. Той предупреждава за „инвазии отвътре“, които са трудни за засичане, защото не са „във военни униформи“. Това създава атмосфера на страх и несигурност, която е характерна за неговото управление и която той използва, за да задържи подкрепата на своите избиратели.
Дори и да не получи наградата, Тръмп вече е постигнал нещо – той е в центъра на вниманието и подклажда дебата за значението на международното признание и за ролята на САЩ в света. Но това не е дебат за мир, а за власт и влияние. И докато той продължава да се бори за своето място в историята, остава въпросът дали светът ще го приеме като миротворец, или като политик, който е превърнал всяко свое действие в кампания за себе си.
Очакванията са, че на 10 октомври Нобеловият комитет ще направи своя избор, но едва ли ще бъде Тръмп[1]. Ако това се случи, ще бъде шок за международната общност, а ако не – ще бъде потвърждение, че дори и най-могъщият лидер не може да купи или наложи истинско признание.
