Въздухът е плътен, изкуствен, мирише на климатик и боя за мебели. Навън. Народът, както винаги, далеч, зад кордони, зад полицейска дисциплина, зад безразличие. А вътре, оркестърът на светлото бъдеще свири стария марш на интеграцията.
Всеки говори за единство, всеки знае, че няма такова. На масата са подредени папки, на папките -обещания, а под обещанията – страх, примесен с пресолено до стипчивост невежество и раболепие .
Гласовете звучат внимателно, обтекаемо, правилно. Всеки израз е проверен, всяка дума – съгласувана с речника на политическата коректност. Сякаш животът е протокол, а не съдба. Едни казват „План за икономическо сближаване“, други – „Механизъм за устойчивост“, трети пригласят с до болка въртеният по „радията“ припев за „европейски ценности“.
Преводачите повтарят едно и също на различни езици, но смисълът отдавна е преведен с мълчание. Сцената е същата като някогашните соц пленуми. Вярно, завесата е стъклена и логото е със звезди, а не със сърп и чук, но до тук свършват разликите. Ребрандинг.
Някога пристигаха съветските другари с куфарите и указанията. Днес идват европейските партньори с таблети и регулации.
Разликата е в езика. Вече ползваме Новговор. Тогава се заповядваше, но не се виждаше, днес се препоръчва, но се пуска видео.
Резултатът е еднакъв – ние кимаме, подписваме и се обясняваме как това е в наш интерес. Само дето този интерес все повече прилича на нещо, което плащаме, без да го разбираме, камо ли да имаме интерес.
В залата няма спорове, има формули. Алгоритми. Планове. Схеми. Визия.
Никой не пита „защо“, всички питат „как“. Или „колко“
Думите са изтъркани, но се ползват като парапет, за да не се подхлъзне мисълта. Някога казвахме „сътрудничество в рамките на СИВ“. Днес казваме „координация в рамките на ЕС“. Същото чувство за неизбежност, същият бавен ритуал на подчинението, същото уверено неразбиране на човека и провала на властта за хората.
Отвън вали ситен дъжд, по жълтите павета вървят хора, които никой не е питал за нищо. Аксиоматично – те са съгласни. Ако не ги питат – няма несъгласни. Просто е.
Навремето мълчаха, защото ги е страх. Сега мълчат, защото не вярват, че има какво да направят. Демокрация – най-доброто, което сме измислили. Ама консенсусна, а не състезателна – ако те са на масата – няма проблеми. Вие сте съгласни, а те – доволни.
Историята обича симетрията – сменя империята, запазва навика
Сменя логата, разказа, лексиката, знамето, ценностите според тренда на своето време. Властта пак се държи високо, далеч от праха на улицата, пак обещава „бъдеще“, пак не уточнява за кого, но народа винаги подозира, ако не е пресилено да кажем – знае.
Вътре продължават да говорят за „реформи“, „закони“, „планове“ и „мерки“. Звучи като да „променим всичко“, но само в рамките на „непроменимото“.
Всяка система, когато остарее, започва да прилича на карикатура на себе си. И хората започват да я подиграват. Да я усмиват. Да измислят вицове и истории, които да я дискредитират. Това е еволюция, а не хибридна война.
Европа днес прилича на късния соц – с планове, стратегии и отчети за всичко, но без грам пукната вяра
Фантазия, нарисувана от сенките на перде. Апартамент на зелено на 7-я етаж, който си купил на изкоп. Мечтата, която никога няма да докоснете, но ще ви бъде обещана. Разбира се. Нали това работят тези хора. Нали?
Тогава се строяха комбинати, днес – политики. И тогава, и сега, чиновникът е героят на деня. И тогава, и сега, умората е по-силна от идеала. Горкият идеал – винаги патинира с времето, наслагвайки слоеве въздух от своето време, кал, мръсотия, пот и сълзи, за да разочарова и собствените си идеолози. Рано или късно.
Някой става и чете декларация
Поредната. Всяка партия има готови празни декларации, които да прочете. Я по повод дерайлирал влак, я по повод посещение, я по повод ценности.
Гласът е мек, безкръвен, без грам съмнение. Чете от телефона си. Държи кормилото, но не вижда, че корабът отдавна не мърда, а подобно на дете той казва „Брррръммм“, но нищо не се движи. Всички слушат с онзи послушен поглед, в който няма очакване, само навик. Няма и въпроси. Никой, нищо не е разбрал и чака обяда.
Аплодисментите са дозирани – точно толкова, колкото изисква добрият тон. Не просташки. След това – кафе, пауза, снимка, кюфтета. И тишина, в която се усеща, че машината се движи само по инерция, а в кабината на водача няма никой. Караме го на буксир. Някой пак ни дърпа нанякъде.
Някъде в тази зала, между щорите и кухите усмивки, стои онова усещане от края на 80-те – онова лепкаво, приглушено напрежение, когато всички знаят, че нещо се клати, но никой не смее да го каже. Всички се държат прилично, всички чакат нещо, но не знаят какво е. Само мълчанието расте. Експоненциално. Тежко. Докато не достигне критичната маса и колапсира в себе си.
И когато вечерта пада, охраната прибира табелите с имената, а лампите гаснат една подир друга, от сградата излиза сянката на бъдещето. Уморено, безмълвно, чиновническо. Същата сянка, която навремето излизаше от заседанията на Политбюро. Тогава я наричахме „партийната линия“. Днес – „европейска рамка“. И в двете няма човек, но пък има рамка. Като затвор. Това може, а това не, но вие сте свободни и независими. Добре.
Някъде наблизо, в някой кабинет, някой дребен началник без развита главна опордна ос при гръбначните слага подпис под документ, който никой няма да прочете. Дори той. Това е неговият малък ритуал на принадлежност. На важност. На смисъл. На власт.
Така се крепят империите – с подписи, не с идеи
Всяка бюрокрация е по-силна от мисълта, защото не изисква вяра – само навик и достатъчно чиновници, за да крепят системата. А те стават все повече колкото повече тя прогнива, защото някой трябва да я крепи в последните й часове.
А народът, този вечен статист, ще се прибере вечерта, ще включи телевизора и ще чуе, че „страната е на правилния път“. Същата фраза, друг костюм. А докато репортерът говори, на екрана ще се редят кадри от усмихнати делегации, от ръкостискания, от знамена. Звезди. Шоу. Аплодисменти.
Всичко ще изглежда подредено, сигурно, контролирано. Както винаги малко преди края.
Защото всяка империя си има свой 10 ноември. Само датата се сменя. И когато той дойде, няма да има лозунги, няма да има митинги, няма да има изстрели. Ще има само едно тихо „стига“. От онези, които не са били поканени в залата, но плащат тока ѝ по новата тарифа, защото някой трябва да закърпи бюджета, че 10 милирада евро заем му е малко…
