Който вярва, че светът има посока, още не е пил достатъчно. А който вярва, че няма, не е чел Клаузевиц.
Светът както винаги се люшка между войната и мира, между страха и пазара, между долара и идеологиите, които днес се носят по света като китайски пластмасови знаменца – евтини, шумни и лесно запалими.
Америка вече не се буди в дрямка – буди се в реалити шоу. Доналд Тръмп отново е президент и този път не само държи химикалката, а пише сценария.
Туитове няма, но има нова медийна империя, нови назначения и стари обещания. „Ще върнем величието!“ – повтаря той, докато светът гледа как САЩ отново се превръщат в политическо лунапарк-шоу в очите на вчерашната демократично-партийна номенклатура.
Войната в Украйна не е просто война – тя е телевизионна поредица с рекламни паузи за оръжейни концерни и глобален пазарлък.
Отдавна няма „добри“ и „лоши“ Има само спонсори и зрители. А те са платили скъпо за местата в залата.
Киев е още изправен, макар и на патерици, изпратени от НАТО и в частност ЕС.
Русия, въпреки санкциите, търгува повече от всякога – не с Европа, а с Индия, Китай, Иран и един куп режими, които западните дипломати наричат „неприятни“, докато тайно подписват договори с тях за втечнен газ, полезни изкопаеми, петрол, уран, титан, литий, молибден, волфрам и т.н.
Китай не говори много, защото няма нужда. Говорят му цифрите.
Трилиони долари външнотърговски излишък, нови пътища, които свързват Етиопия с Казахстан, и един цифров юан, който плаши Уолстрийт повече от всяка ракетна заплаха.
Тайван? Все още китайски, но само в умовете на Пекин. В реалността островът се въоръжава като девица на абитуриентски бал – с прекалено много грим, тийнейджърски трепет, маркова картечница и яка бронежилетка.
Близкият Изток е, както обикновено, повече близък, отколкото Изток. Израел води война, която нарича „защита“ а Газа умира, както само може да се умира в новинарски емисии – по възраст, по брой и по възмущение на социалните мрежи. Статистика.
Саудитска Арабия подготвя мегаполис, наречен NEOM, в който всичко ще е дигитално, освен плетените лъжи, че това е бъдещето. Ще видим. Ако стане – тогава ще бъде.
Иран размахва ядрени центрофуги за обогатяване на Уран-235 като пиян свекър на сватба – всеки знае, че може да хвърли нещо, само не се знае дали ще уцели булката, или басиста на оркестъра.
Европа е уморен континент, който се опитва да се преструва на млад като столичен бакшиш въздишащ по младостта всяка сутрин с репликата „При Бай Тошо кви банички имаше“.
Брюксел прокарва регулации със скоростта на охлюв в бетон.
Германия е в рецесия, но твърди, че е просто „технически спад“.
Франция протестира по навик, Италия по инерция, а Полша се готви за ново геополитическо величие, въоръжавайки се така, сякаш ще връща граници от преди Ялта, а може би са чели прекалено дословно Джордж Фридман и неговата „Следващите 100 години – прогнози за XXI век“.
И докато светът се върти между инфлация, айфони и ей-ай-петици, България – както винаги – е на опашката на събитията и в началото на вицовете.
Тук сме „за мир“ докато продаваме оръжие, „за стабилност“, докато сменяме правителства и „за народа“, който все повече прилича на клиент в чакалнята на съдбата или поне пред селската поща, превърната в избирателен пункт по подразбиране.
Международното положение?
Както винаги – сложно, противоречиво и до болка познато.
Светът върви нанякъде, без да знае накъде. А ние, ние си правим кафе и слушаме новините, сякаш не ни засягат, но пък си мислим, че това има значение.
После псуваме тихо, просто защото е по-лесно да смениш канала, отколкото реалността.
