София, България
Правната комисия обсъжда законопроектите за личния фалит, които целят да въведат регулация, съществуваща в цивилизованите държави. Това е част от ангажиментите на страната към Плана за възстановяване и устойчивост. Приемането на закона е условие за отпускането на европейските фондове. От няколко години България се опитва да въведе нов закон, но напредъкът е бавен, а съпротивата е значителна. Трите проекта, внесени в Народното събрание, обещават да променят финансовата съдба на хиляди българи. Въпросът е дали тези промени ще бъдат ефективни, или просто поредната празна надежда.
Какво предвижда законът?
Един от проектите, внесен от Министерския съвет, предлага всеки *неплатежоспособен* гражданин да може да поиска производство по несъстоятелност. Това означава, че длъжник, който над 6 месеца не може да изпълнява задължения над 10 минимални работни заплати, може да се обърне към съда. Законът изисква длъжникът да е добросъвестен, т.е. да „поема задължения съобразно своето имуществено състояние“. Неспазването на този критерий може да доведе до отказ от съдебната защита. Въпросът е дали този закон ще помогне на обикновения човек, или ще бъде инструмент на бюрократичната машина.
Проектът урежда и серия от отрицателни предпоставки за добросъвестност. Сред най-дискутираните е тази, според която длъжникът се приема за недобросъвестен, ако през последната година не е упражнявал трудова или друга дейност, която да е източник на доходи, без основателни причини. Освен това има изискване той да не се е разпоредил безвъзмездно със своето имущество на значителна стойност през последните три години преди подаване на молбата за откриване на производство по несъстоятелност. Законът цели да защити кредиторите, но дали това ще намали икономическата несигурност за обикновените граждани?
Целта е на финала на производството – след 3 или 5 години, според това дали длъжникът има имущество, да се погасят задълженията му. Но не се погасяват тези, които са обезпечени с ипотека, както и задълженията за глоби, обезщетения за деликт и за издръжка. Въпросът е дали това ще облекчи тежестта за обикновения длъжник, или просто ще създаде нови препятствия.
Производството е заимствано от това за несъстоятелност на търговците и това е една от основните критики към него – че е твърде тежко и усложнено, както и че значително ще натовари окръжните съдилища. Законопроектите са твърде различни. Едни от тях предлагат по-строги условия, докато други са по-либерални. Но дали някой от тях ще намери реално приложение, или ще остане в сферата на добрите намерения?
Законопроект за личния фалит внесоха и от ПП. Той в голямата си част се припокрива с този на Министерския съвет. Има обаче и съществени разминавания. Едно от тях, например, е за това кой длъжник е неплатежоспособен. Според дефиницията, предложена от ПП, това е този, който не може да изпълнява задълженията си над 24 минимални работни заплати. Третият законопроект е на БСП и той се различава значително от този на правителството. В него се предвижда, че личен фалит могат да поискат и физическите лица предприемачи, въпреки че за тях вече има специална уредба в Търговския закон. Освен това предвижда, че неплатежоспособност е налице, когато задълженията са над пет минимални заплати. От БСП предлагат въвеждането на фигурата на управител на имуществото, който да администрира масата на несъстоятелността. Въпросът е дали тези промени ще донесат реални ползи, или ще се окажат поредната неуспешна реформа в българската политическа система.
