Париж, Франция
Френската политическа система е на ръба на колапса, а причините не са само в личността на президента Еманюел Макрон. След оставката на премиер Себастиен Льокорню след едва 26 дни на поста, страната изглежда все по-разклатена и изправена пред сериозна криза.
Когато Шарл дьо Гол създава Петата република през 1958 г., целта е да се изгради стабилна и силна държава с президент, който да има почти монархически правомощия. Системата е проектирана да работи с абсолютното мнозинство на президента в парламента. Но днес тази система изглежда неспособна да се адаптира към новите политически реалности, а институциите са в ступор.
Франция е залята от политическа нестабилност, която бележи не само краткотрайни правителства, но и дълбока неспособност за компромис между партиите. След парламентарните избори през юни 2024 г. страната се оказа с парламент без мнозинство, което доведе до безпрецедентен хаос в управлението. Никоя партия не иска да участва в коалиция, а опозицията предпочита да саботира, отколкото да сътрудничи.
Системата, която не търпи компромиси
Петата република функционира като машина, нагласена за единствен победител – президентът с мнозинство в парламента. В момента обаче парламентът е раздробен и политическите лидери са обсебени от лични президентски амбиции. Това прави всякакви опити за стабилност или сътрудничество практически невъзможни.
Системата буквално изключва споделянето на властта и компромисите. Партиите гледат подозрително на всяка форма на сътрудничество, а властта е толкова концентрирана в ръцете на президента, че дори ако партиите се споразумеят, те нямат реално влияние. Това създава атмосфера на постоянна политическа война, която разяжда институциите и обществото.
Жил Гресани, директор на френското списание Le Grand Continent, описва ситуацията с едно изречение: „Във Франция почти всички мислят само за президентските избори“. Това доказва, че политическата елитна класа е обсебена от властта и личните си интереси, а не от управлението на държавата.
Опитите на петима поредни премиери да постигнат бюджетно споразумение с парламента са се провалили. Себастиен Льокорню, който подаде оставка миналата седмица и бе повторно назначен, призна, че президентските амбиции на политиците пречат на стабилността. Той поиска бъдещите министри да се откажат от амбиции за президентския пост през 2027 г.
Френският модел се разпада пред очите ни. Макрон публично призова парламентаристите да подражават на германските колеги, които успешно формират коалиции. Но във Франция това изглежда невъзможно, защото политическата култура отказва компромиси и съжителство.
Дори Италия, известна с политическата си нестабилност, успява да поддържа стабилно правителство. Този факт е болезнен урок за френските партии, които не умеят да управляват заедно. Марк Лазар от Sciences Po отбелязва, че традицията на компромис е чужда за Франция, което я изолира и прави уязвима.
Кризата не е само институционална. Финансовите проблеми на страната се задълбочават с нарастващ държавен дълг и бюджетен дефицит, които политиците отказват да адресират с реални реформи. Вместо това се обсъждат нови разходи и данъци, които само усилват нестабилността.
Анализатори предупреждават, че ако политическият хаос продължи, страната може да се окаже на ръба на системна криза, която ще засегне целия Европейски съюз. Опасността от финансов колапс става все по-реална, а политическата безизходица – все по-дълбока.
Крайно-дясната лидерка Марин Льо Пен вече заплаши да свали следващия премиер, независимо кой ще бъде той. Това подчертава, че никой не желае стабилност, ако тя не обслужва собствените му интереси. Парламентът е разделен, а всяка нова оставка или избор водят до още по-голяма несигурност.
Обсебеността от лична власт и неспособността да се приеме компромис са сърцето на проблема във френската политика. Системата на Петата република е изправена пред голямо изпитание – може би е време за радикална промяна или дори нова република.
Докато Франция гледа към тази пропаст, обществото остава в плен на страха и несигурността. Политическата сцена е арена на постоянни борби, които не дават отговор на най-важните въпроси за бъдещето на страната и Европа.
