През есента на 1989 година, когато Берлинската стена се руши под напора на разярени германци, а комунизмът рухва като замък от карти, в България се случва нещо друго.
В полумрака на подземните архиви на Държавна сигурност започва една от най-мащабните операции по заличаване на истината в историята на страната ни.
Докато народът празнува падането на комунистическия режим, някъде там из архивите денонощно се унищожават документи.
Счита се, че около 16 000 досиета – близо половината от архива на Разузнавателното управление към Генералния щаб – изчезват завинаги, без протокол, без обяснение, без следа.
Това не е просто административна грешка или бюрократична небрежност, а систематично заличаване на паметта, преднамерено унищожаване на доказателства за престъпления, които никога няма да бъдат разследвани.
Докато Полша, Чехия и Германия отвориха архивите си още в началото на деветдесетте, докато бивши агенти на Щази и Секуритате бяха разкрити и отстранени от обществения живот, България избра друг път.
Пътят на мълчанието, на компромиса, на „да забравим и да гледаме напред“. Но може ли едно общество да гледа напред, когато миналото му е толкова внимателно заличено?
Краят на един режим
Когато на 10 ноември 1989 година Тодор Живков е отстранен от власт, много наивни демократи вярват, че това е краят на комунистическата диктатура.
Но системата, която той е изградил през десетилетията, не изчезва за една нощ. Комунистическата Държавна сигурност е разклонена структура с хиляди агенти, информатори и сътрудници, която продължава да съществува, макар и под променени имена. И първото нещо, което прави, е да защити себе си.
През 1990 година, в разгара на т.нар. „преход към демокрация“, започва мащабното прочистване на архивите.
Няма официална заповед, няма протокол, няма списък на унищожените документи. Просто един ден хиляди досиета повече не съществуват. Депутатът Методи Андреев по-късно ще каже възмутено:
„Големият проблем е липсата на протоколи за унищожените досиета. От военното разузнаване твърдят, че определен брой от делата са унищожени, но като няма протокол кой ще потвърди, че тези документи са унищожени?“
Отговорът на този риторичен въпрос е прост и страшен: никой не може да потвърди нищо.
Когато се унищожават доказателства без протокол, тогава не просто се премахва миналото – създава се удобна неяснота, в която всеки може да си измисли своята истина.
Досиетата, които не съществуват
Когато през 2006 година най-накрая е създадена Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност (дългото и неудобно име звучи сякаш е нарочно измислено да обезкуражава хората) се оказва, че половината от архива липсва.
От 33 083 лица, вписани в регистрационните дневници на военното разузнаване, са предадени регистрационни картони само на 16 460 души. Останалите 16 623 са изчезнали безследно.
Комисията успява да установи, че 13 991 регистрационни картона са унищожени преди юли 1991 година, а още 2460 – след юли 1991 година. Но как и защо – на тези въпроси няма отговор.
Номерата на актовете са посочени в регистрационните дневници, но самите актове – липсват. Картоните са унищожени, но и протоколите за унищожаването също са унищожени – заличаване на доказателствата за заличаването на доказателствата.
Още по-тревожен е фактът, че сред изчезналите досиета са именно най-чувствителните случаи.
Документите на висшестоящи агенти, които са заемали ключови позиции във властта и чиито имена биха разтърсили обществото, изглежда са се изгубили мистериозно.
Тези, които все пак се появяват в публичните списъци на Комисията, често са дребни сътрудници, които са докладвали за съседите си.
Московската тайна плячка
Но дори да бяха запазени всички български архиви, истината все пак щеше да остане непълна, защото значителна част от документите за историята на България от 20 век изобщо не са в България. Те са в Москва, заграбени от Червената армия веднага след 9 септември 1944 година.
През есента на 1944-та, когато съветските войски влизат в България, специална част на Трети украински фронт изнася от пристанището в Лом 130 чувала с български документи.
Тези документи – архиви на царското правителство, на военното министерство, на дипломатическите служби – са разпределени в различни руски архиви и остават там до днес. Повече от 80 години по-късно тези документи все още са недостъпни за българските историци.
Това не е случаен грабеж или военен трофей. Това е систематична политика на контрол над историята. Докато архивите на България са в Русия, Москва държи ключа към миналото ни.
Докато ние не можем да прочетем собствените си документи, ние сме зависими от руската версия на историята. И това не е въпрос само на академичен интерес – това е въпрос на национален суверенитет.
Михаил Груев, шеф на Държавна агенция „Архиви“, признава горчиво: „Проблемът не е само български, а стои пред почти всички държави, окупирани от Червената армия.“
Но не всички държави са се примирили със ситуацията. Полша, например, е водила дългогодишна битка за връщането на архивите си – и е успяла.
Още през 1990 година Михаил Горбачов лично занася на Полша документи, засягащи разстрелите в Катинската гора, и принася извинение за престъплението. България обаче продължава да чака.
Защо Полша успява, а България не? Защото Полша има политическа воля да си върне миналото. България изглежда няма.
Европа на две скорости
Докато България се бори с призраците на миналото си, останалата част от Източна Европа отдавна е вървяла напред.
Създадени са официални органи, които отговарят за наследството на бившите тайни полицейски агенции – в Германия, Полша, Румъния, Словакия, Унгария, Чехия.
Някои от тези институции съществуват от началото на деветдесетте години, отдавна преди българската Комисия по досиетата да бъде създадена през 2006-та.
Но разликата не е само във времето. Разликата е в самата концепция на лустрация. В Германия архивите на Щази са напълно отворени – всеки гражданин може да поиска достъп до собственото си досие и да види кой го е следил, кой е писал доноси срещу него, кои са били агентите, инфилтрирани в неговия живот.
В Чехия и Полша на бивши високопоставени сътрудници на тайната полиция е било забранено да заемат публични длъжности.
В Румъния президентът Илиеску е бил принуден да се извини публично за комунистическите престъпления.
В България обаче процесът на лустрация така и не се случи наистина. Комисията по досиетата публикува списъци с имена, но без реални последици.
Никой не носи отговорност за миналото си. Няма извинения, няма признание на вината, няма дори минимален морален разчет с миналото. Защо?
Защото лустрацията в България не е била наистина искана от политическия елит. Тя е била наложена отвън – от Европейския съюз, като условие за присъединяване.
Може би и затова е била проведена формално, за показ, без истинска воля за разчистване с миналото.
Кой се страхува толкова много от истината?
Въпросът, който неизбежно се поставя, е: кой има интерес от това унищожаване на архивите и кой се страхува чак толкова много от истината?
Отговорът не е прост, защото включва множество слоеве на власт и влияние. На най-повърхностното ниво, разбира се, това са самите бивши агенти на комунистическата Държавна сигурност – хора, които са искали да заличат следите от миналото си и да продължат кариерите си в новата, „демократична“ България.
Много от тях най-вероятно са успели. Днес те биха могли да са навсякъде около нас – в политиката, в бизнеса, в медиите, в академичните среди. Без досиета, без доказателства, те са просто обикновени граждани с „чиста“ биография.
Липсващото огледало на нацията
Има философски въпрос, който рядко се задава в обществения дебат: може ли едно общество да бъде наистина свободно, ако не познава собственото си минало?
България днес е формално демократична държава, член на Европейския съюз и НАТО. Но дали е наистина толкова свободна, когато толкова много от историята ѝ е заличена, скрита или недостъпна?
Истината е, че страхът от миналото тежи като камък и върху настоящето. Непроведената лустрация, неразкритите агенти, унищожените досиета – всичко това създава атмосфера на недоверие и подозрение.
Когато не знаеш кой е бил агент на комунистическата Държавна сигурност, започваш да подозираш всички.
Когато не можеш да докажеш нито виновността, нито невинността на даден човек, защото документите липсват, създава се пространство за манипулация и конспиративни теории.
В Германия има музеи на Щази, в които младите хора могат да видят как е функционирала тайната полиция, как са били следени обикновените граждани, как е работил репресивният апарат.
Това не е музей на страха – това е музей на просветлението. Той казва на обществото: ето какво се е случвало, ето как не трябва да бъде повече.
В България такъв музей не съществува. Вместо това е създадена среда, в която всеки може да отрече всичко, да подложи на съмнение всяко разкритие, да обяви всяко обвинение за политическа манипулация. Истината се размива в безкрайните дебати за автентичността на документите.
Днес, докато пишем тази статия, вече са изминали близо четири десетилетия от падането на комунизма. Времето тече, много хора са остарели и са си отишли, а с това постепенно споменът избледнява – времето е безпощадно.
Скоро ще дойде момент, когато вече няма да е възможно да възстановим истината – просто защото няма да има никой, който да я помни.
И така България продължава да живее с призраците на неразказаното си минало, докато останалата част от Европа отдавна е погледнала истината в очите и е продължила напред.
Въпросът не е дали някога ще узнаем цялата истина. Въпросът е дали изобщо искаме да я узнаем. Защото истината, каквато и да е тя, винаги е по-добра от лъжата. Дори когато боли. Дори когато разтърсва.
И докато тези въпроси остават без отговор, България няма да може напълно да се освободи от сенките на миналото си. Защото невъзможно е да избягаш от онова, което не си погледнал в лицето.
Невъзможно е да заровиш истината завинаги – тя винаги намира начин да излезе на повърхността, колкото и дълбоко да я закопаеш.
И когато това се случи, въпросът ще бъде не защо са били унищожени архивите, а защо толкова дълго сме се съгласявали да живеем с тази липса на истина.
Затова може би най-важният урок от историята на изгубените архиви е следният: истината не може да бъде унищожена с огън.
Тя може да бъде забавена, заличена, заобиколена – но не и унищожена напълно. Защото истината живее не само в документите, но и в паметта на хората, в последиците от действията, в структурите на властта, които продължават да съществуват дълго след като хартията е изгоряла.
И ако България иска наистина да бъде свободна страна, тя трябва да намери смелостта да погледне тази истина в очите – макар и през пепелта на унищожените архиви.
