На 5 ноември 1963 година е пусната първата доменна пещ на металургичния комбинат Кремиковци. В присъствието на цялото държавно и партийно ръководство България получава своя промишлен символ.
През 70-те и 80-те години заводът е на седмо място в света по добив и производство на метали. На 14 юни 1999 година 71 процента от акциите му са продадени за 1 долар.
Платформи като VoxNews.bg проследяват как държавната помощ преди и след приватизацията надхвърля 400 милиона лева, а комбинатът все пак стига до фалит.
Това е една история за възход и падение, за политически решения и тяхната цена, за 9000 работници, останали без работа, и за руините на една индустрия.
Раждането на гиганта
Решението за строителството на завода е взето на Априлския пленум на ЦК на БКП през 1956 година. Идеята е България да има собствено стоманодобивно производство, независимо от вноса.
Първа копка е направена на 14 март 1960 година. За изграждането работят 42 356 души. Младежки бригади от цялата страна се редуват на строителната площадка. Строежът е обявен за национален приоритет.
В периода на разцвета си комбинатът има над 16 000 работници. Той произвежда между 15 и 20 процента от брутния вътрешен продукт на България.
Осигурява над 10 процента от износа за Европейския съюз и 13 процента от осигурителния пенсионен фонд. Кремиковци не е просто завод. Това е икономиката на България, концентрирана на едно място.
Комбинатът е свързан с цялата инфраструктура на страната. Генерира над 30 процента от товарния железопътен транспорт на БДЖ. Пристанище Бургас получава 70 процента от товарите си от комбината.
Производството включва металургичен агломерат, електростомана, конверторна стомана, горещо и студено валцована ламарина, безшевни и електрозаварени тръби, покалаена ламарина и ламарина с пластмасово покритие. Вертикалната интеграция е почти пълна.
Проблемите преди приватизацията
След 1989 година комбинатът влиза в криза. Загубата на съветския пазар е първият удар. България внася руда от Съветския съюз и продава готова продукция обратно. Когато този цикъл се прекъсва, икономическата логика на завода се разпада.
Технологичното изоставане е вторият проблем. Оборудването е остаряло, енергийната интензивност е висока, производителността е ниска.
През 90-те години комбинатът натрупва огромни дългове. Задълженията към НЕК, Булгаргаз и НОИ растат. Заплатите се забавят. Работниците излизат на протести.
Държавата се опитва да поддържа производството чрез субсидии и отлагане на плащания. Но дълговете стават непоносими. Приватизацията изглежда като единствен изход от спиралата на загубите.
Има и друг фактор, който рядко се обсъжда. Кремиковци е политически значим обект. Хиляди работници са организирани в синдикати с реална сила.
Масови уволнения означават социално напрежение и политически риск. Правителствата предпочитат да отлагат трудните решения. Субсидиите продължават. Дълговете растат. Проблемът се задълбочава.
Приватизацията за 1 долар
На 14 юни 1999 година Министерският съвет взема решение за приватизация на комбината. Купувач е българската фирма Дару Металс, която по-късно се преименува на Финметалс Холдинг.
Собственик е Валентин Захариев в съдружие с банкера Атанас Тилев. Цената е 1 долар. Символична сума за завод, който някога произвежда 20 процента от БВП.
Условията включват ангажимент за инвестиции от 300 милиона долара до 2005 година и поемане на дълг от 35 милиона долара.
На пръв поглед сделката изглежда разумна: купувачът поема доста рисков актив с обещание за модернизация. Но детайлите разкриват друга история.
Същия ден Министерството на финансите превежда 193 милиона лева за покриване на задължения към НЕК, Булгаргаз и НОИ.
Опростени са 201 милиона лева по Закона за уреждане на несъбираемите кредити и 183 милиона лева задължения към държавни институции.
Общата държавна помощ при приватизацията е над 393 милиона лева. Държавата не продава завода. Тя плаща, за да се освободи от него. И плаща много.
Неизпълнените обещания
От всички договорни условия Дару Металс не изпълнява нито едно. Обещаните инвестиции от 300 милиона долара не се материализират.
Модернизацията не се случва. Производството продължава на старите мощности с остарялото оборудване.
До 2001 година дълговете достигат около 400 милиона евро. Вместо да спаси комбината, приватизацията ускорява неговия упадък.
През 2004 година Агенцията за следприватизационен контрол завежда дела срещу Финметалс.
Искът е за неизпълнение на инвестиционните задължения. Но делата се движат бавно. Санкциите са слаби.
Собствениците имат време да преструктурират активите си и да се подготвят за следващата стъпка.
Държавата реагира със странна логика. Вместо да търси неустойки, тя отпуска нова помощ. Опрощава над 100 милиона евро задължения и разсрочва други 100 милиона.
Отпуска и заем от 100 милиона евро за предотвратяване на фалит. Логиката е да се спаси работните места.
Резултатът е да се субсидира неефективен собственик. Парите на данъкоплатците изчезват в черна дупка.
Прамод Митал: индийският спасител
През лятото на 2005 година Валентин и Кирил Захариеви продават Финметалс Холдинг на Global Steel Holdings Limited.
Компанията е контролирана от Прамод Митал, индийски предприемач и по-малък брат на Лакшми Митал, основателя на ArcelorMittal.
Цената е 110 милиона долара. Прамод Митал поема всички задължения по приватизационния договор от 1999 година.
Името Митал създава очаквания. Лакшми Митал е един от най-богатите хора в света, собственик на глобална стоманодобивна империя.
Но Прамод не е Лакшми. Global Steel Holdings е регистрирана на остров Ман и управлява проблемни стоманодобивни активи в Нигерия, Босна и Херцеговина, България и Филипините. Компанията не разполага с ресурсите на ArcelorMittal.
През 2006 година новият собственик емитира облигации за 325 милиона евро. Официално парите са за модернизация на комбината.
Но от получените средства Прамод Митал си прибира 99 милиона евро за собствени цели с разрешение на надзорния съвет.
Инвеститорите в облигациите остават с вземания, които никога не получават. Модернизацията отново не се случва.
Съдебните битки
На 20 февруари 2008 година Софийският градски съд осъжда Финметалс Холдинг да плати 239 милиона лева неустойка за неизпълнение на инвестиционни задължения.
Със лихви дългът нараства над 250 милиона лева към 2009 година. Държавата блокира всичките акции на Митал в комбината и 4200 декара земя край рудника. На хартия България има вземане. На практика сумите никога не са събрани.
Проблемите се натрупват бързо. През 2007 година производството намалява с 15 процента. През 2008 година заплатите се забавят с 2-3 месеца.
Не се плащат социални осигуровки. Работниците виждат как комбинатът се разпада пред очите им. Обещанията за спасение се оказват празни думи.
През януари 2008 година около 2000 работници излизат на протест в София. Плакатите гласят: “Внимание, металоработници от света, Прамод Митал не създава, а граби и унищожава”.
Протестът не постига нищо. Собственикът е в Лондон. Политиците обещават да търсят решение. Решение няма.
Фалитът
На 6 август 2008 година Софийският градски съд обявява неплатежоспособността на комбината. Назначен е временен синдик.
Производството продължава с намалени обороти, но е ясно, че краят е близо. Световната финансова криза от 2008 година нанася допълнителен удар. Цените на стоманата падат. Търсенето се свива.
На 15 май 2009 година е прекъснато газоподаването и коксохимичните мощности спират безвъзвратно.
Това е моментът, от който комбинатът не може да бъде възстановен. Без кокс няма производство на стомана. Спирането на газа е смъртна присъда за завода.
На 31 март 2010 година фалитът е обявен официално.
Причините са множество: нерентабилно производство, остаряла техника, лошо поддържане, производителност от едва 30 процента спрямо европейските конкуренти, световната криза, неизпълнените инвестиции. Всяка от тези причини е достатъчна. Заедно те са фатални.
Човешката цена
Около 9000 работници остават без работа. Много от тях разчитат на обезщетения за безработица. Синдикатите искат компенсация от 30 работни заплати за всеки. Не я получават.
Масовото уволнение засяга не само комбината, но и свързаните браншове. Доставчици, подизпълнители, транспортни компании губят основния си клиент.
Металурзите мигрират в чужбина. Квалифицираните работници намират работа в Германия, Австрия, Швейцария.
По-малко квалифицираните остават в България без перспективи. Квартал Кремиковци се обезлюдява. Магазините в района работят на вересия. Училищата губят ученици. Инфраструктурата се разпада.
Социалните последици се усещат години по-късно. Безработицата в района остава висока. Младите хора напускат. Населението застарява.
Бившият промишлен център се превръща в периферия. Това не е абстрактна статистика. Това са хиляди семейства, чийто живот е разрушен от грешни решения.
Екологичните щети
Изследвания от периода 1991-2010 година показват замърсяване на почвите с тежки метали над допустимите норми.
Земите около комбината са забранени за земеделско ползване. Доменното производство и агломерирането са основни замърсители на въздуха.
Старите филтри не улавят праховите частици. Десетилетия наред район Кремиковци диша замърсен въздух.
В близост е и бившият уранопреработвателен комплекс в Бухово с допълнително радиоактивно замърсяване.
В районите на Кремиковци и Сеславци се регистрира повишена смъртност и специфични заболявания.
Има данни за изкривяване на кости при възрастни хора, свързано със съдържание на стронций в околната среда. Замърсяването на водата с тритий и радий е установено при изследвания.
Екологичните щети остават дори след спирането на производството. Почвата е замърсена. Водата е замърсена.
Въздухът е по-чист, но наследството е дългосрочно. Никой не носи отговорност за екологичното унищожение. Разходите се поемат от местното население под формата на здравословни проблеми.
Руините на империята
Територията на бившия комбинат е 7000 декара промишлен терен. Производствените цехове са развалини. Ръждясали конструкции, срутени покриви, разграбено оборудване.
Бившият рудник се е превърнал в езеро с воден стълб от 200 метра.
Езерото е на 100 метра от къщите в квартал Кремиковци. Регистрирани са свлачища по стените му. Районната администрация счита обекта за опасен.
Австрийски инвеститори наемат част от територията за индустриален парк. Има планове за нова икономическа дейност, но изпълнението е бавно.
От старата стоманодобивна мощност практически не е останало нищо. Днес на мястото е пустош с руини от друга епоха. Символ на това, което България беше и какво стана.
Интерпретации: кой е виновен
Историята на Кремиковци може да се интерпретира по различни начини. Първата гледна точка е на пазарния фундаментализъм: комбинатът е неконкурентоспособен от самото начало.
Строен е по политически, не по икономически причини. Неефективността е вродена. Фалитът е неизбежен. Приватизацията само ускорява неизбежното.
Втората гледна точка е на социалната критика: приватизацията е грабеж. Завод на стойност милиарди е продаден за 1 долар.
Купувачите получават активи без ангажименти. Държавата плаща техните дългове. Когато всичко се срива, работниците губят. Собствениците отдавна са изнесли парите си.
Третата гледна точка е на институционалния провал: проблемът е в липсата на контрол. Договорите не се изпълняват. Санкциите не се налагат.
Съдебните дела се движат бавно. Когато държавата не може да защити собствените си интереси, резултатът е предизвестен. Кремиковци е симптом на дисфункционална система.
Четвъртата гледна точка е на политическата икономия: Кремиковци е жертва на конфликт между различни интереси. Политици искат да запазят работните места и да избегнат социално напрежение.
Собственици искат да извлекат максимална печалба с минимален риск. Работниците искат стабилност. Никой не иска да инвестира в модернизация. Резултатът е колективен провал.
Наследството на Кремиковци
През 2022 година Прамод Митал и неговите роднини изпращат писмо на премиера Николай Денков. Те искат компенсация от България в размер на 500 милиона долара. Твърдят, че държавата е съсипала комбината.
По техни думи правителството на Сергей Станишев е задушило компанията и е отблъснало чужди инвеститори. Искът е без последствия до момента. Но дързостта е показателна.
През 2018 година Global Steel Holdings влиза в принудителна ликвидация на остров Ман. Дълговете на холдинга надхвърлят 2,5 милиарда лева.
През 2019 година Прамод Митал е арестуван в Босна и Херцеговина. Съдът в Тузла го осъжда да плати 11 милиона евро за нанесени вреди. През 2020 година лондонски съд отхвърля предложението му да плати едва 0,19 процента от задълженията си.
Моделът на управление на Митал е еднакъв навсякъде: поемаш активи, извличаш стойност, оставяш дългове.
Кремиковци е символ на прехода в България. Заводът е построен с труда на десетки хиляди и разрушен с решенията на шепа хора.
Приватизацията за 1 долар, държавната помощ от стотици милиони, неизпълнените ангажименти и фалитът представляват модел, който се повтаря в различни варианти из цялата страна. Моделът е прост: придобий евтино, извлечи стойност, остави проблемите на държавата.
За поколението, родено след 2000 година, Кремиковци е име от миналото. Родителите им помнят дима над София, влаковете с руда, работниците в сини комбинезони.
Помнят и как всичко свърши: протестите, уволненията, опашките пред бюрото по труда. Историята на комбината е урок за цената на липсата на отговорност.
Кой понесе последиците от решенията, които унищожиха промишления гигант? Не тези, които ги взеха.
