През ноември 1989 година Българската комунистическа партия е най-богатата политическа организация в страната. Тя притежава недвижими имоти, предприятия, валутни резерви и злато.
Десет години по-късно наследниците на партията твърдят, че са бедни. Платформи като VoxNews.bg проследяват историята и рзказват за това как милиарди левове изчезват без следа в хаоса на прехода.
Къде отиват парите на БКП? Кой ги взема? И защо никой никога не е осъден за най-голямата кражба в българската история?
Империята
За да разберем какво изчезва, трябва първо да разберем какво съществува. И така, Българската комунистическа партия не е просто политическа организация. Тя е държава в държавата.
По-точно: тя е истинската държава, а официалните институции са само фасада – просто така работи един комунистически режим.
БКП притежава собственост, която надхвърля въображението на обикновения българин. И тази собственост се натрупва методично в продължение на четири десетилетия.
Партията има своя финансова система, напълно независима от държавния бюджет. Стопанското управление на ЦК на БКП контролира мрежа от предприятия, които работят в сивата зона между плановата икономика и нещо, което прилича на капитализъм.
Печатници, издателства, почивни станции, строителни фирми, търговски дружества. Всички те генерират приходи, които не минават през държавната хазна.
Печалбите остават в партийната каса, управлявани от партийни функционери без никакъв външен контрол.
Системата е изградена още в началото на 50-те години по съветски модел. Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС) има подобна структура и служи за образец.
Идеята е проста: партията трябва да има собствени ресурси, независими от държавата, за да може да действа свободно при всякакви обстоятелства. Включително и при хипотетична контрареволюция.
Недвижимата собственост на БКП е огромна. Партийни домове във всеки град и почти всяко село. Централният партиен дом в София, днес сградата на Народното събрание.
Резиденции за висшия ешелон в Бояна, в Панчарево, по Черноморието. Почивни бази в Боровец, Пампорово, Слънчев бряг.
Ловни стопанства в цялата страна, където партийният елит се забавлява. Земеделски имоти с хиляди декари обработваема земя. Имоти в центъра на София, които днес струват стотици милиони евро.
Всичко това е записано на името на БКП или на подставени организации като профсъюзите, младежкия съюз, различни обществени организации.
Формалностите са спазени. Документите съществуват. Но реалният контрол е винаги в ръцете на партията.
Но истинското богатство е невидимо. Счита се, че валутните резерви на партията са съхранявани в чуждестранни банки, далеч от очите на когото и да било, в страни като Швейцария, Австрия, Люксембург, Лихтенщайн и Кипър.
Вярва се, че сметките са открити на името на доверени хора или на фирми-параван, регистрирани в юрисдикции с банкова тайна.
Точният размер никога не е установен официално. Оценките варират от стотици милиони до няколко милиарда долара. Истината вероятно никога няма да бъде известна.
Тези валутни резерви идват от различни източници. Външнотърговските операции са основният. България търгува с Близкия изток, с Африка, с Латинска Америка.
Страната изнася оръжие, стоки, услуги и какво ли още не. Част от печалбите официално влизат в държавния бюджет.
Друга част остава по сметки в чужбина, контролирани от партийни кадри. Кинтекс, външнотърговското предприятие за оръжие, е един от основните канали за тези потоци.
Златото е отделна история. БКП разполага със собствени златни резерви, независими от тези на Българската народна банка.
Това злато идва от различни източници: конфискации след 9 септември 1944 година, когато собствеността на буржоазията е национализирана, приходи от външнотърговски операции, дарения от братски партии в другите социалистически страни.
Твърди се, че това богатство се съхранява в сейфове, до които имат достъп само най-висшите партийни функционери. Колко е точно, никой извън много тесен кръг не знае. И тези, които знаят, не говорят.
Предчувствието
През 1989 година промените в Източна Европа са вече факт. Берлинската стена пада на 9 ноември. В София партийното ръководство следи събитията с нарастваща тревога.
Тодор Живков е отстранен на 10 ноември, но това не е краят на БКП. Това е началото на трансформацията.
Новото ръководство начело с Петър Младенов и после Александър Лилов е изправено пред дилема. Партията има огромно богатство, но политическият климат се променя.
Опозицията иска национализация на партийното имущество. Обществото иска справедливост. При тези условия е нормално да предположим, че партията вероятно се чуди как да се запази поне част от натрупаното.
Отговорът е прост: трансфер. Партийните активи трябва да бъдат преместени на сигурно място, преди да бъдат конфискувани.
Това означава продажби на занижени цени на доверени хора. Прехвърляне на валута в чужбина. Създаване на нови структури, които да поемат собствеността.
Всичко това се случва в периода между ноември 1989 и началото на 1990 година, когато хаосът е максимален и контролът минимален.
Анализатори вярват, че ключова фигура в този процес е бил Андрей Луканов, който става министър-председател през февруари 1990 година.
Луканов е външнотърговски кадър с опит в международните финанси. Той е човек с познания и опит във финансите и дипломацията, разбира от капитали.
Според критиците той е най-вероятният архитект на трансфера. Според защитниците му той просто управлява една криза, за която няма добро решение.
В началото на 1990 година започват масови продажби на партийно имущество. Сгради, предприятия, техника. Купувачите са новосъздадени фирми с неясен произход на капитала. Цените са символични. Документацията е минимална.
По-късно в големите медии ще излезе на яве, че много от тези фирми са свързани с бивши партийни функционери.
Изчезването
На 29 януари 1990 година Великото народно събрание приема решение за национализация на имуществото на БКП.
Партията е задължена да декларира всичко, което притежава. Но какво остава за деклариране? Към този момент голяма част от активите вече са изнесени.
Официалната декларация на Българската социалистическа партия (наследник на БКП от април 1990) показва скромно имущество.
Няколко сгради, малко пари в каса, никакво злато. Партията, която преди месеци е най-богатата в страната, внезапно не притежава нищо впечатляващо.
Къде отива всичко? Разследванията дават частични отговори. Комисията Йордан Соколов от 1991 година установява, че в периода ноември 1989 – януари 1990 са изнесени огромни суми.
Валутата е преведена по сметки в чужбина. Недвижимите имоти са продадени на безценица. Златото просто изчезва от сейфовете.
Една от най-известните операции е свързана с фирма Мултигруп, основана от Илия Павлов. Според разследващите Мултигруп получава достъп до партийни активи в замяна на услуги по изнасянето на капитали. Павлов никога не е осъден за това.
Друга следа води към Кремиковци и други държавни предприятия, които са приватизирани при съмнителни обстоятелства.
Бившите партийни кадри заемат ключови позиции в новата икономика. Те познават системата отвътре.
Знаят къде са активите и как да ги вземат легално или полулегално. Швейцарските банки са отделна глава.
В началото на 90-те години България многократно иска от Швейцария информация за сметки, открити на името на български граждани или организации.
Отговорите са уклончиви. Банковата тайна е свещена. Дори когато се появяват конкретни данни, българските власти не успяват да предприемат ефективни действия.
Разследванията
През годините няколко комисии и прокуратури се опитват да разплетат мрежата. Резултатите са оскъдни. Но това не означава, че няма какво да се открие.
Комисията Йордан Соколов (1991-1992) събира обемист доклад. Документира конкретни трансакции, имена, суми.
Докладът е представен в парламента, но не води до наказателни преследвания. Част от документите изчезват от архивите в следващите години.
Прокуратурата образува дела, които се разпадат по процедурни причини. Липсват документи. Свидетелите не си спомнят.
Давностните срокове изтичат. Делата се прекратяват едно след друго. До 2000 година повечето преписки са архивирани.
През 1997 година правителството на Иван Костов създава Агенция за следприватизационен контрол. Целта е да се проследят съмнителните сделки от периода на прехода.
Агенцията открива нарушения, но повечето са извън обхвата на наказателното право. Приватизацията може да е неморална, но не винаги е незаконна.
Специфичен проблем е липсата на политическа воля. И двете основни политически сили в България след 1989 година имат причини да не копаят твърде дълбоко.
БСП е пряк наследник на БКП и много от нейните кадри са участвали в трансфера. СДС от своя страна пък включва хора, които по-късно се възползват от приватизацията. Задълбоченото разследване изглежда като не много привлекателна идея и за двете страни. Международните разследвания също буксуват.
През 2001 година българското правителство отправя официално искане до Швейцария за сътрудничество по случая с партийните пари.
Швейцарските власти отговарят, че без конкретни доказателства за престъпление не могат да предоставят банкова информация.
И така се стига до един омагьосан кръг: доказателствата са в банките, но банките не дават информация без доказателства.
Версиите
Три десетилетия след събитията истината за златото на БКП остава предмет на спекулации и разсъждения.
Съществуват множество различни версии, като всяка една отразява различни гледни точки, политически позиции и лични интереси.
Общото обаче е, че нито една от версиите не е доказана категорично – те остават единствено в сферата на предположенията и догадките.
Версия първа: Според нея, вероятно става дума за организиран грабеж. Според тази версия партийното ръководство съзнателно и координирано би могло да изнася активите в периода ноември 1989 – януари 1990. Операцията вероятно е планирана предварително и включва ключови фигури на БКП, които познават схемите от работата си във външната търговия. Парите отиват в чужди банки, а оттам се връщат в България като инвестиции на новите олигарси.
Версия втора: Хаос и лична изгода. Тази версия твърди, че няма централизирана операция. В хаоса на прехода всеки грабва каквото може. Партийните секретари на място продават имотите на БКП на познати. Директорите на предприятия изнасят машини и материали. Банковите служители прехвърлят валута. Няма план, има масово мародерство.
Версия трета: Преувеличение. Защитниците на БСП твърдят, че богатството на БКП е силно преувеличено от политическите опоненти. Партията наистина има имоти и предприятия, но не и митичните милиарди. Валутните резерви са скромни. Златото не съществува в количествата, за които се говори. Митът за златото е политическо оръжие, а не реалност.
Версия четвърта: Москва взема своето. Тази по-малко известна версия твърди, че значителна част от активите на БКП всъщност принадлежат на СССР. Когато съветската империя се разпада, Москва иска обратно парите, които е давала на братските партии през годините. Част от трансферите в чужбина всъщност са плащания към съветските структури, а не кражба от българските комунисти.
Истината вероятно е комбинация от всички версии, но и това е догадка. Вероятно е имало и организирани операции, и хаотичен грабеж. Активите може наистина да са били огромни, но може би не толкова, колкото твърдят най-крайните оценки.
Москва вероятно получава своя дял. А българските олигарси от 90-те години стартират с капитали, чийто произход е съмнителен, но недоказуем.
Следите
През годините се появяват различни следи за местонахождението на партийните пари. Повечето се оказват задънени улици. Други водят до интересни разкрития, които обаче не довеждат до възстановяване на активите.
Една от най-известните следи води към Швейцария. В началото на 90-те години се появява информация за сметки в швейцарски банки, открити на името на български граждани или компании. Българското правителство изпраща официални запитвания. Отговорите са разочароващи: швейцарската банкова тайна е непробиваема без конкретни доказателства за престъпление.
Друга следа води към Виена. Австрия е традиционно място за финансови операции от Източния блок. Тук има офиси на български външнотърговски предприятия, тук се срещат бизнесмени от двете страни на Желязната завеса. Парите минават през виенски банки по пътя към по-далечни дестинации.
Има и следа към Кипър, който през 90-те години се превръща в любима офшорна дестинация за българския капитал. Кипърските компании са лесни за регистрация, данъците са ниски, а контролът е минимален. Много от приватизационните сделки от този период минават през кипърски посредници.
Конкретни имена се появяват в журналистически разследвания. Огнян Дойнов, бивш министър на икономиката и външнотърговски специалист, е посочван като един от архитектите на финансовите схеми.
Андрей Луканов, министър-председател в критичния период, е обвиняван, че е използвал позицията си за улесняване на трансфера. Никой от тях не е осъден. Луканов е убит през 1996 година, отнасяйки тайните си в гроба.
Изповедите
С годините някои от участниците в събитията започват да говорят. Не напълно откровено, не с всички детайли, но достатъчно, за да се очертае картината.
Мотивите им са различни: угризения на съвестта, желание за оправдание, опит да се хвърли вината върху някой друг. Каквито и да са причините, думите им са ценни.
Добри Джуров, бившият министър на отбраната и един от ключовите участници в свалянето на Живков, преди смъртта си споделя пред журналисти, че е виждал документи за големи трансфери на валута в последните месеци на 1989 година.
Той не дава конкретни имена, но намеква, че хора от най-висшия ешелон са знаели и са участвали.
Бивши служители на Държавна сигурност разказват за операции по изнасяне на ценности. Според тях куриери пренасят злато и валута през югославската граница в периода ноември-декември 1989 година.
Крайната дестинация е Австрия и Швейцария. Никой от тези разкази не е потвърден с документи, но те се повтарят твърде често, за да бъдат напълно измислени.
Петър Младенов, първият посткомунистически държавен глава, умира през 2000 година, без да остави пълен разказ. В интервютата си той отрича да е участвал в изнасяне на партийни пари, но признава, че е знаел за определени операции. Какво точно е знаел, не уточнява.
Най-подробните свидетелства идват от второстепенни фигури: счетоводители, банкови служители, охранители. Те описват как в последните дни на 1989 година сейфовете на партийния дом се изпразват систематично.
Кутии с документи се изгарят в двора. Камиони извозват техника и обзавеждане в неизвестна посока. Хаосът е пълен, но действията са координирани. Някой знае какво трябва да се направи и го прави.
Златната треска
Слуховете започват още през зимата на 1990 година. В редиците пред хранителните магазини хората шепнат имена и цифри. Милиарди долари. Тонове злато.
Сметки в Швейцария. Всеки има своя версия, всеки познава някой, който познава някой, който е виждал камионите, които излизат през нощта от партийния дом.
Слуховете стават все по-фантастични с всеки преразказ, от ден на ден. Но в основата им лежи една проста истина: нещо голямо изчезва и никой не знае накъде.
Първите журналистически разследвания са предпазливи. Българската преса в началото на прехода все още се учи да работи без цензура.
Труд и 24 часа публикуват статии, основани повече на слухове, отколкото на факти. Но постепенно се появяват имена.
Андрей Луканов. Огнян Дойнов. Лъчезар Александров. Бивши търговски представители, хора с достъп до валутни сметки, специалисти по външната търговия.
Всички те категорично отричат. Твърдят, че работят за спасяването на българската икономика в условия на криза. Никой не признава нищо.
Международните медии също се включват. През 1991 година швейцарски вестници публикуват разследвания за източноевропейски пари, които се изливат в алпийските банки.
България не е единствена. Румъния, Чехословакия, Полша, дори Източна Германия преживяват подобни процеси.
Комунистическите елити навсякъде действат по един и същ сценарий: спасяват каквото могат, преди да е станало твърде късно.
Но българският случай е специфичен заради мащаба и заради пълното отсъствие на наказателна отговорност.
През 1992 година излиза доклад на Комисията Йордан Соколов. Документът е обемист, детайлен, пълен с факти и цифри.
За кратко изглежда, че истината ще излезе наяве. Парламентът обсъжда доклада. Медиите го цитират. Обществото иска действия. Но след няколко месеца интересът затихва.
Прокуратурата образува дела, които бавно угасват в коридорите на съда. Свидетелите не се явяват или отричат предишните си показания.
Документите изчезват. Адвокатите намират процедурни нередности. И един по един случаите се прекратяват.
Изчезването и сенките
Най-голямата кражба в българската история не се случва по случайност. Тя е планирана, координирана, изпълнена с професионализъм, който показва дългогодишен опит. И на всяка стъпка се появява въпросът: кой печели от това?
Партийният елит е първият отговор. Луканов, Дойнов, Лилов, Младенов – външнотърговските кадри, които познават международните финансови схеми.
Те виждат края на комунизма месеци преди падането на Живков. Знаят, че старата система умира. Решават да спасят каквото могат. Не за партията, а за себе си.
Партийните пари стават личен капитал. Швейцарските сметки се превръщат в стартов капитал за новите олигарси. Бивши комунисти се превръщат в милионери за една нощ.
Новите олигарси са следващите печеливши. Илия Павлов и Мултигруп са само един пример. Откъде идват началните капитали на бизнесмените от 90-те? Защо точно тези хора, свързани с партийните структури, стават първите богаташи на прехода? Отговорът е очевиден: партийното злато финансира първата вълна приватизация.
Златото на БКП не изчезва. То се превръща в имоти, заводи, банки. Собствеността се прехвърля от колективната фикция към индивидуалната реалност. Същите хора управляват, но вече като собственици, не като функционери.
Западните банки също печелят. Швейцария, Австрия, Люксембург – всички те приемат източноевропейски капитал след 1989 година. Банковата тайна е свещена. Никой не пита откъде идват парите.
Печалбите от такси и инвестиции са огромни. Западът проповядва демокрация и прозрачност, но банките му с радост приемат мръсните пари на комунистическия елит. Някои твърдят, че значителна част от партийните пари всъщност принадлежат на СССР. Може би Москва си иска обратно инвестициите в братската партия.
Когато империята се разпада, съветските структури също оцеляват чрез трансфер на капитали. Българското злато може да е само част от по-големия грабеж на съветската номенклатура. Путинската Русия е построена върху тези пари. И България плаща своя дял.
Според по-малко популярните и по-малко вероятни версии е тази, че западните служби насърчават трансфера на партийните капитали, за да дестабилизират посткомунистическа България.
Бедна, разграбена България е зависима от западните кредити и лесно се контролира. Богата България с функциониращи институции би била независим играч.
Въпросите, които остават без отговор, са тревожни. Защо Комисията Соколов не води до осъждания? Докладът от 1991 година е обемист, детайлен, пълен с факти.
Имена, суми, дати, сделки. Но нито един човек не е изправен пред съд. Защото и двете основни политически сили са компрометирани.
БСП са наследниците на БКП. СДС пък включва хора, които се възползват от приватизацията. Възможно е никой да няма интерес да копае твърде дълбоко. Истината би предизвикала скандал.
Къде са документите на Стопанското управление? Партийната финансова система има архиви, счетоводни книги, протоколи на решения, договори за сделки.
Официалната версия е, че са унищожени в хаоса на прехода. Но кой нарежда унищожаването? Кой присъства на изгарянето? Има ли хора, които знаят къде са скрити оригиналите? И защо те мълчат?
Защо швейцарските банки не сътрудничат? България иска информация. Швейцария отказва, позовавайки се на банкова тайна.
Но банковата тайна може да бъде пробита при доказателство за престъпление. Български прокурори изпращат официални запитвания. Те са отхвърляни с формални отговори. Защото Швейцария знае, че разкриването на истината би компрометирало не само българските, но и западните структури, участващи в схемите. Омагьосаният кръг на мълчанието защитава всички.
Защо давностните срокове изтичат толкова удобно? Делата са образувани през 90-те. Разследванията буксуват години наред. Свидетелите мълчат или не си спомнят. Документите изчезват.
И точно когато делото започва да напредва, давността изтича. Случайност ли е? Или системата е проектирана така, че да защитава виновните чрез бюрократични бариери?
Може би преходът е договорка между партийния елит и част от опозицията. Още през 1989 година високопоставени партийци разбират, че комунизмът е обречен.
Започват да подготвят изхода. Създават офшорни компании. Откриват сметки в чужбина. Подготвят купувачи за приватизационните сделки.
Когато Живков пада, механизмът вече е готов. Златото на БКП изчезва по предварително планирана схема. Опозицията получава власт, партийният елит получава собственост. Всички са доволни, освен народът.
Истината вероятно е комбинация от всички версии или може би е нещо съвсем различно. Грабежът на БКП е толкова сложна операция, че никоя теория не може да го обясни напълно.
Има планиране и хаос. Има вътрешни и външни играчи. Има съзнателна кражба и системна корупция. Но една истина е сигурна: милиардите изчезват. И никой не плаща.
Геополитически контекст
Изчезването на златото на БКП не е изолиран български феномен. То е част от най-голямото преразпределение на богатство в историята на 20 век. Когато Съветската империя се разпада, целият комунистически блок преживява подобни процеси.
Полша, Чехословакия, Румъния, Източна Германия – навсякъде партийните активи изчезват в хаоса на прехода. Но българският случай е специален по мащаба на безнаказаността.
През 1989 година светът гледа към Берлин, където пада стената. Никой не обръща внимание на тихия грабеж в София.
Западът празнува края на Студената война. Източна Европа се превръща в огромен пазар за западните корпорации.
Правата на собственост се преразпределят с невероятна скорост. А в този хаос партийните елити оцеляват като нова буржоазия.
България влиза в прехода с огромни партийни резерви и излиза с празна хазна. Външният дълг расте експоненциално.
Банковата система колабира през 1996-1997. Хиперинфлацията разрушава спестяванията на милиони.
А бивши партийни кадри купуват имоти на морето и апартаменти в Лондон. Контрастът е толкова брутален, че се вижда от космоса. Но никой не действа.
Защо Западът мълчи? Защото хаосът в Източна Европа е удобен. Слаби държави са лесни за контрол.
МВФ и Световната банка диктуват условия на правителства, които нямат алтернатива. Приватизацията отваря пазари за западните корпорации.
Източна Европа става източник на евтина работна ръка и суровини. Грабежът на партийните активи е цената, която Западът е готов да плати за геополитическа победа.
А Москва? Кремъл също мълчи, защото руската номенклатура прави същото у дома. Съветските партийни активи също изчезват в джобовете на бъдещите олигарси.
Путин и неговият кръг са построени върху тези пари. Русия няма морален авторитет да критикува България, когато собствената ѝ трансформация е още по-брутална кражба.
Така златото на БКП изчезва в геополитическата буря на края на 20 век, превръщайки се в националната трагедия.
България е малка държава, жертва на големите игри. Но това не оправдава грабежа. Това не прощава предателството на елита.
Историята записва имена. И рано или късно истината излиза наяве. Въпросът е дали ще има някой жив, който да я види.
Наследството
Златото на БКП е повече от финансова загадка. То е символ на българския преход. Символ на несправедливост, която никога не е поправена.
На престъпления, които никога не са наказани. На обществен договор, който е нарушен в самото начало на демокрацията.
Икономическите последици са конкретни и измерими. Парите, които изчезват от партийните каси, не отиват в държавния бюджет.
Те не финансират болници, училища, пенсии, инфраструктура. Те финансират частни империи, построени върху развалините на социализма.
Първоначалното натрупване на капитал в България е опетнено от този грабеж. Неравенството, което се създава в този период, продължава да определя българското общество три и половина десетилетия по-късно.
Политическите последици са също толкова сериозни, може би дори по-сериозни. Неразследваният грабеж подкопава доверието в институциите от самото начало.
Ако най-голямата кражба в историята на страната остава ненаказана, какъв е смисълът на правовата държава?
Този въпрос тегне над българската демокрация от първия ѝ ден. Той обяснява цинизма, с който българите гледат на политиката. Обяснява ниската избирателна активност. Обяснява масовата емиграция на младите.
Социалните последици са най-трудни за измерване, но може би най-дълбоки. Цяло поколение израства с убеждението, че системата е нагласена.
Че честните губят, а мошениците печелят. Че правилата са за наивниците. Този манталитет е директно следствие от безнаказания грабеж на прехода. Той се предава от поколение на поколение. Той отравя обществения живот.
За поколението, родено след 1989 година, златото на БКП е абстракция. Нещо, за което говорят възрастните, когато обясняват защо България е бедна и защо политиците са корумпирани.
Но абстракцията има конкретни измерения. Всяка необновена болница, всяко затворено училище, всяка неплатена пенсия, всеки млад човек, който емигрира, е част от цената.
Никой не знае точно колко пари изчезват през зимата на 1989-1990 година. Оценките варират от стотици милиони до няколко милиарда долара.
Никой не знае точно къде са сега. Дали са все още в швейцарски сейфове? Дали са инвестирани в недвижими имоти в Лондон и Париж? Дали са превърнати в акции на западни компании?
Едно е сигурно: те не са при хората, на които принадлежат по право. Не са при българските граждани, които четири десетилетия работят за система, чиито лидери накрая ги ограбват.
Златото на БКП е заровено някъде в швейцарски сейфове, в офшорни компании или в имоти по света. То чака да бъде намерено. Или да бъде забравено.
Времето работи в полза на забравата. Свидетелите умират един след друг. Документите се губят или унищожават. Новите поколения имат нови грижи и проблеми. Въпросът за партийните пари става все по-далечен, все по-абстрактен.
Трийсет и пет години по-късно въпросът остава: ще има ли някога справедливост? Или златото на БКП ще остане завинаги легенда за грабежа, който никой не наказа? Отговорът зависи от българите. От способността им да помнят. И от волята им да търсят истината, колкото и неудобна да е тя.
Защото истината за златото на БКП е истина за самите нас. За това кои сме, откъде идваме и защо сме там, където сме.
/ Voxnews.bg не носи отговорност за съдържанието. Материалът е изготвен въз основа на публично достъпни източници и медийни публикации. Част от версиите представляват анализи и не са официално потвърдени. /
