Истории от преди прехода: Смъртта на Георги Марков

На 7 септември 1978 година български емигрант усеща убождане в крака, докато чака автобус на моста Ватерло в Лондон.

Четири дни по-късно Георги Марков е мъртъв. В бедрото му откриват миниатюрна платинено-иридиева сфера с диаметър 1,7 милиметра, съдържаща рицин.

Платформи като VoxNews.bg проследяват как това убийство се превръща в един от най-известните случаи на държавен тероризъм по време на Студената война.

Убийството с чадър, както го нарекоха медиите, остава нерешено. Извършителят никога не е изправен пред съд.

Но историята на Георги Марков е много повече от криминална загадка. Това е разказ за цената на истината в епоха на лъжата.

Писателят

Георги Иванов Марков е роден на 1 март 1929 година в София, в семейство с армейски традиции. Баща му е офицер от царската армия, майка му идва от заможен род.

Това са хора от стара България, от света преди комунизма. Когато новият режим се установява след 9 септември 1944 година, семейство Маркови автоматично попада в категорията на класовите врагове.

Детството на Георги преминава в сянката на репресиите. Баща му е разжалван, семейството губи привилегиите си. Момчето расте с осъзнаването, че принадлежи към света на победените.

Това оформя характера му, създава вътрешно напрежение, което по-късно ще избухне в творчеството му и в решението да напусне всичко.

Въпреки неблагоприятния произход Марков успява да получи образование. Завършва химически техникум, след това следва индустриална химия в Софийския университет. Но душата му е другаде. Той иска да пише. И започва да пише с упорството на човек, който знае, че това е единственият му път.

Първите му литературни опити са в началото на 50-те години. Публикува разкази, които привличат внимание. Талантът е очевиден, но тематиката е проблематична. Марков не пише за героичните строители на социализма.

Той пише за хора, за техните слабости и страдания, за морални дилеми, които официалната доктрина предпочита да игнорира.

Романът Мъже, публикуван през 1962 година, го утвърждава като един от най-значимите български писатели на поколението си.

Книгата е за работници в строителството, но не е производствен роман в социалистическия смисъл.

Това е психологическо изследване на човешката природа, на амбициите и провалите, на приятелството и предателството. Критиката е смесена, но читателите обичат книгата.

Портретът на моя двойник идва след това и задълбочава темите.

Марков изследва идентичността, раздвоението между външния образ и вътрешната истина. За внимателния читател алегорията е ясна: това е книга за живота в система, която те принуждава да бъдеш някой друг, да криеш истинското си аз зад маска на конформизъм.

Театърът също го привлича. Пиесите му се играят на сцените в София и в страната. Комуникант без гащи е сатира, която балансира на ръба на допустимото.

Публиката я обича, властите я толерират с неохота. Марков се учи да се движи в сивата зона, да казва почти всичко, да спира точно преди забраненото.

Успехът му носи привилегии. Той е приет в Съюза на българските писатели, получава достъп до Литературния клуб, може да пътува в чужбина.

Познава лично Тодор Живков и дъщеря му Людмила Живкова, която ще се превърне в покровител на културата. Член е на елита, макар и не на партията. Животът му е удобен, доколкото животът може да бъде удобен в тоталитарна държава.

Но нещо в Георги Марков не се примирява. Зад успешния фасад се крие човек, който вижда лъжата и не може да я търпи.

Вижда как колеги се продават за привилегии. Как талантът се жертва в името на идеологическата правилност.

Как цяло поколение творци се превръща в обслужващ персонал на режима. И знае, че самият той е част от това.

Цензурата е винаги нащрек. Всяка книга, всяка пиеса, всяка статия минава през филтри. Редакторите знаят какво е позволено и какво не.

Самоцензурата е още по-ефективна: писателите се научават да не пишат определени неща, да не мислят в определени посоки. Марков се съпротивлява на този вътрешен цензор. Но съпротивата има цена.

Бягството

През 1969 година Георги Марков заминава за Италия по покана на брат си Никола, който вече живее там. Официалната причина е творческа командировка, работа над съвместен филмов проект. Истинската цел е различна.

Марков е решил да не се връща. На 40 години той избира свободата пред сигурността на познатия живот.

Какво го тласка към това решение? Натрупаното напрежение от години компромиси. Осъзнаването, че истинският му талант никога няма да се разгърне в задушаващата атмосфера на цензурата.

Може би конкретен конфликт с властите, който не е документиран. Може би просто изчерпване на търпението.

Решението не е лесно. В България остава майка му Райна, към която е силно привързан. Остават приятели, колеги, читатели.

Остава целият свят, който познава: кафенетата в центъра на София, литературните кръгове, театралните премиери. Остава езикът, който е неговият инструмент, публиката, която го разбира.

Но остава и невъзможността да пише свободно. За Марков тази невъзможност е непоносима. Той знае, че има какво да каже, но не може да го каже. Знае, че талантът му се прахосва в писане на половинчати истини. Предпочита несигурността на емиграцията пред комфортния затвор на социалистическия рай.

В Италия Марков прекарва известно време, опитвайки се да се ориентира в новата реалност. Езиковата бариера е проблем.

Културният шок също. Емигрантският живот не е романтичен. Той е труден, самотен, изпълнен с несигурност. Но за първи път в живота си Марков може да пише каквото иска.

От Италия се премества в Лондон.

Британската столица се превръща в негов дом до края. Тук среща Анабел Дилке, английска писателка и журналистка, която става негова съпруга. Тя му дава стабилност, семейство, нов корен в чуждата земя. През 1973 година се ражда дъщеря им Саша.

В Лондон Марков започва работа в българската редакция на Би Би Си. Това е повратна точка. Гласът му достига до България чрез късите вълни на радиото.

Въпреки опитите за заглушаване на сигнала хората ловят забраненото предаване. Слушат какво има да каже човекът, който е избягал. За режима в София това е проблем. Марков знае твърде много и говори твърде открито.

Работата в Би Би Си не е единствената му трибуна. Той сътрудничи и на Радио Свободна Европа, и на Дойче Веле. Пише за западни издания.

Става един от най-разпознаваемите гласове на българската емиграция. Гласът на този, който е видял системата отвътре и е решил да каже истината за нея.

Задочните репортажи

В Би Би Си Георги Марков започва да работи върху поредица от радиопредавания, които по-късно ще бъдат събрани в книгата Задочни репортажи за България.

Това са лични есета, в които той разказва за живота в комунистическа България. Не суха пропаганда, а жив разказ от първо лице. Портрети на хора, случки, атмосфера. Истината, изказана с гласа на писател.

Задочните репортажи са унищожителни за режима не защото съдържат секретни данни, а защото разказват обикновеното. Марков описва как функционира системата на привилегии.

Как партийните функционери живеят в свой свят, различен от този на обикновените хора. Как страхът пронизва всяко ниво на обществото. Как лъжата е навсякъде и всички знаят, че е лъжа, но никой не смее да го каже.

Особено опасни са личните портрети. Марков познава лично Тодор Живков и разказва анекдоти, които го правят смешен и жалък едновременно.

Описва пиянските му изстъпления, невежеството му, грубостта му. Диктаторът, представен като жив човек с всичките му недостатъци, губи митичната си аура. Това е непростимо обидно за режим, изграден върху култа към личността.

Задочните репортажи достигат до България въпреки опитите за заглушаване на сигнала. Хората ги слушат тайно, записват ги, предават ги от уста на уста.

Марков се превръща в глас на съпротивата, без да е част от организирана опозиция. Самият факт, че говори истината, е революционен акт.

Мишената

За Държавна сигурност Георги Марков е предател от най-висок ранг. Той не просто е избягал, той активно работи срещу режима.

Поредиците му се излъчват не само по Би Би Си, но и по Радио Свободна Европа и по Дойче Веле. Милиони хора в България и по света слушат какво има да каже.

Досието на Марков в ДС расте.

Той е поставен под наблюдение. Следят се контактите му, движенията му, плановете му. Агенти са инфилтрирани в емигрантските кръгове в Лондон.

Информацията потича към София. Тя показва, че Марков няма намерение да спре. Напротив, той става все по-смел и по-ефективен.

В някакъв момент се взема решение. Точно кой го взема и точно кога остава неясно. Но резултатът е категоричен: Георги Марков трябва да бъде премахнат.

Не просто смълчан, а премахнат физически. Като предупреждение за другите. Като отмъщение за обидите. Като демонстрация на силата на държавата, която достига навсякъде.

Убийството

На 7 септември 1978 година Георги Марков излиза от дома си в квартал Клапъм, Южен Лондон. Отива на работа в Би Би Си. Денят е обикновен. Времето е добро. Нищо не подсказва какво предстои.

Около обяд Марков е на моста Ватерло, на автобусна спирка. Чака автобус, който да го отведе до офиса. Зад него се нарежда мъж с чадър.

Внезапно Марков усеща остро убождане в дясното бедро. Обръща се. Мъжът се извинява на развален английски и бързо си тръгва. Хваща такси и изчезва.

Марков забелязва малка рана на крака си, но не ѝ обръща особено внимание. Продължава към работа.

Разказва на колеги за странния инцидент. Вечерта се прибира вкъщи. Чувства се зле. Има температура. Състоянието му се влошава през нощта.

На следващия ден Анабел Марков, съпругата му, го откарва в болница. Лекарите са объркани. Симптомите не съвпадат с нищо познато.

Марков им разказва за убождането. Споменава, че има основания да вярва, че българското правителство може да иска да го убие. Лекарите са скептични. Това звучи като параноя.

На 11 септември 1978 година, четири дни след инцидента, Георги Марков умира. Той е на 49 години.

Аутопсията открива в бедрото му миниатюрна метална сфера с диаметър едва 1,7 милиметра. Сферата е изработена от платинено-иридиева сплав и съдържа две кухини, запълнени с отрова. Отровата е рицин, смъртоносен токсин без антидот.

Разследването

Британската полиция започва разследване. Случаят е безпрецедентен. Убийство с отровен чадър в центъра на Лондон.

Това звучи като сценарий на шпионски филм, но е реалност. Скотланд Ярд работи в тясно сътрудничество с разузнавателните служби. Скоро става ясно, че това не е обикновено престъпление.

Само десет дни преди убийството на Марков, на 26 август 1978 година, друг български емигрант е нападнат по подобен начин в Париж.

Владимир Костов, бивш служител на българското радио и телевизия, усеща убождане в гърба, докато слиза по ескалатор в метрото.

Той оцелява, защото отровата в неговата капсула не се освобождава напълно. Извадената от тялото му сфера е идентична с тази в тялото на Марков.

Двата случая категорично сочат към българските тайни служби. Методът е идентичен. Жертвите са български емигранти, критици на режима.

Връзката е очевидна. Но доказването в съда е друг въпрос. България е суверенна държава зад Желязната завеса. Няма екстрадиция, няма достъп до свидетели, няма възможност за пълноценно разследване.

Българската връзка

Британското разследване установява, че Държавна сигурност е получила техническа помощ от КГБ за убийството.

Съветското разузнаване има опит с биологични оръжия и методи за дискретно убийство. Отровният чадър е вероятно съветска разработка, предоставена на българските партньори.

Според показанията на бивши служители на ДС, дадени след 1989 година, заповедта за убийството идва от най-високо ниво. Министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов одобрява операцията.

Тодор Живков е информиран и не възразява. Убийството на Марков е държавна политика, не инициатива на някой прекалено ревностен офицер.

Главният заподозрян за физическото изпълнение е Франческо Гулино, италиански гражданин с датски паспорт, известен с псевдонима Агент Пикадили.

Гулино е агент на ДС, вербуван през 70-те години. Той е в Лондон по времето на убийството. Данните сочат към него, но директни доказателства липсват.

Гулино никога не е изправен пред съд. Той отрича участие в убийството. Живее в Австрия и Дания, защитен от изтичането на давностните срокове и от липсата на категорични улики.

Българската прокуратура няколко пъти възобновява разследването, но без резултат. Делото формално е закрито през 2013 година поради изтекла давност.

Литературното наследство

Преди да стане глас на свободата, Георги Марков беше писател. Не просто писател, а едно от най-силните имена в българската литература на 60-те години.

Това често се забравя зад драматичната история на емиграцията и убийството. Но за да разбереш защо режимът толкова го мрази, трябва да разбереш какъв писател е бил.

Защото думите му са били опасни много преди да заговори в микрофона на Би Би Си.

Романът Мъже, публикуван през 1962 година, е първата му голяма книга. На пръв поглед темата е безопасна: строители, работещи на важен обект.

Производствен роман, какъвто социалистическият реализъм изисква. Но Марков не пише за героични строители на светлото бъдеще.

Той пише за реални хора със страхове, амбиции, слабости. Пише за приятелство, което се разпада под напора на егоизма. За любов, която се проваля заради себичност. За мечти, които се сблъскват с реалността.

Книгата е психологическо изследване, не идеологическа демонстрация. Героите не са типажи, а личности. Те не носят послания, а живеят животи. Официалната критика е смутена. Това не е вредно, но не е и правилно.

Липсва оптимизмът, задължителният финал, в който партията ръководи народа към победата. Вместо това има горчивина, съмнения, неуспехи. Реалността е по-сложна от идеологическата схема. И това прави романа опасен.

Портретът на моя двойник, следващият му роман, отива още по-дълбоко. Това е книга за идентичността. За разцеплението между външния образ, който човек показва на света, и вътрешното аз, което крие от погледи.

За маските, които всеки носи, за да оцелее в обществото. За цената на това раздвоение, за изтощението от постоянното притворство.

Алегорията е толкова ясна, че чудно как е минала през цензурата. Това е книга за живота в тоталитарна система. Система, в която всеки има публично лице и частно мнение. Всеки казва едно, а мисли друго.

Всеки играе роля, защото истинското аз е опасно. Марков пише за душевното разстройство, което този начин на живот причинява. За вътрешния конфликт, който не може да бъде разрешен, докато системата съществува.

Театърът също е част от неговото творчество. Пиесата Комуникант без гащи е сатира, която балансира на границата на допустимото.

Заглавието само по себе си е провокация. Комунизмът обича да говори за високите идеали, за новия човек, за светлото бъдеще. Марков показва комичната реалност зад високопарните думи. Показва абсурда, лицемерието, комичното несъответствие между декларации и факти.

Пиесата е популярна. Хората се смеят. Но смехът е неудобен, защото е разпознаваем. Всеки гледач вижда реалността, която живее, отразена на сцената. Властите толерират пиесата с неохота.

Тя не е открито враждебна, но духът ѝ е съмнителен. Марков се научава да работи в сивата зона: да казва почти всичко, но не докрай. Да намеква, а не да заявява. Да оставя публиката да си направи изводите.

Но тази игра има граници. И Марков знае, че ги е достигнал. След успеха на Мъже той пише романа На изток от ада. Книгата е спряна от цензурата. Никога не е издадена в България преди 1989 година.

Какво съдържа тя, което е толкова опасно? Директна критика на системата. Не алегория, не намеци, а открита критика. Марков е стигнал до точката, в която не може повече да се самоцензурира. И издателите не могат да го публикуват.

Забраната е ясно послание. Има граница, която не може да бъде премината. Талантът не те спасява. Успехът не те защитава.

Ако надхвърлиш допустимото, ставаш враг. И за Марков това е последната капка. Той вижда бъдещето си: да пише половинчати книги, да сключва компромиси, да изневерява на таланта си в името на сигурността. Или да престане да пише изобщо. Двата варианта са неприемливи.

Така литературата го тласка към емиграцията. Не политиката директно, а невъзможността да бъде истински писател в страната си.

Това е трагедията на цели поколения творци зад Желязната завеса. Те могат да творят само ако предават таланта си. Или да бягат и да губят публиката, езика, корените си. Георги Марков избира свободата. Но губи всичко останало.

След 1989 година книгите му са преоткрити. На изток от ада най-накрая е издадена. Романите са преиздадени.

Литературната критика преоценява творчеството му, вече без цензурата. И става ясно колко надарен писател е бил.

Как е можел да развие още повече таланта си, ако не беше убит. Колко книги е можел да напише. Колко истини да изрече.

Но литературното наследство на Марков не са само романите и пиесите. То е Задочни репортажи за България.

Текстове, които не са белетристика, но са литература в най-високия смисъл. Те са свидетелство, документ, разобличение. Но написани са с перото на писател, който знае как да накара думите да режат като нож. Как да изгради портрет с няколко изречения. Как да предаде атмосферата на епоха.

В тези есета Марков прави това, което комунистическата пропаганда не може да понесе: казва истината конкретно и лично.

Не абстракции, а случки. Не анализи, а портрети. И точно това ги прави толкова ефективни. Читателят не чете критика на системата. Той живее в нея, вижда я, усеща я. Литературата става оръжие. И за режима това е най-опасното оръжие от всички.

Безнаказаността

Повече от четири десетилетия след убийството никой не е осъден. Нито един човек. Знаем кой е заповядал, кой е одобрил, кой е изпълнил. Имената са известни. Доказателствата съществуват. Но правосъдието не идва.

Системата защитава своите. Тодор Живков умира през 1998 година без да бъде изправен пред съд.

Димитър Стоянов, министърът на вътрешните работи, също избягва отговорност. Франческо Гулино, изпълнителят, живее свободен в Европа, защитен от давностни срокове и липса на екстрадиция.

Преходът е договорка, не революция. След 1989 година старият елит не е разгромен, а се трансформира. Офицерите на ДС стават бизнесмени.

Партийните секретари стават политици. Никой не иска задълбочено разследване, защото то би разкрило участието на твърде много влиятелни хора. БСП не иска да преследва собствените си предшественици. СДС не иска да разтваря рани, които могат да дестабилизират новата демокрация.

Международната общност също не настоява. Великобритания протестира формално, но не прави усилия да доведе случая до край.

Студената война свършва, приоритетите се променят. България се интегрира в НАТО и ЕС. Западът предпочита стабилен партньор пред историческа справедливост. Делото Марков е жертвано на олтара на геополитическата целесъобразност.

Възниква и въпросът кой печели от смъртта му. За Тодор Живков Марков е повече от дразнител – той го прави смешен в ефира на Би Би Си.

Разказва анекдоти, които разрушават митичния образ на диктатора. За режим, изграден върху култа към личността, това е екзистенциална заплаха.

Ако народът се научи да се смее на диктатора, страхът се разпада. Премахването на Марков е урок: така свършват предателите.

Държавна сигурност има собствени мотиви. Марков е бивш привилегирован, който избира свободата пред удобството.

Доказателство, че дори от елита може да излезе дисидент. ДС не може да толерира това. Убийството е послание към всички потенциални предатели: няма бягство, няма прошка, няма сигурност никъде.

Има и версия, че инициативата идва от Москва, не от София. Юрий Андропов, шефът на КГБ, вижда в гласовете като Марков екзистенциална заплаха за съветската империя.

Би Би Си и Радио Свободна Европа достигат до милиони слушатели зад Желязната завеса. Марков е един от най-ефективните им говорители.

Според някои КГБ предоставя техниката и експертизата, одобрява операцията на най-високо ниво в Кремъл, а България просто предоставя изпълнители и логистика. Живков не може да откаже на Москва, дори да иска.

Критиците на Държавна сигурност твърдят, че службите имат собствен интерес да елиминират Марков независимо от външен натиск.

Той разобличава механизмите на контрол, които ДС използва. Описва как страхът пронизва обществото. Разказва за доносничество и репресии. За службите той е не просто враг на режима, а враг на самата им институция.

Те му готвят края с или без пълното одобрение на Живков. Диктаторът е информиран след факта и решава да покрие операцията, за да избегне международен скандал.

По-малко популярна е версията, че британските разузнавателни служби знаят много повече, отколкото признават публично.

Че са проследили операцията в реално време. Че знаят кой е извършителят, кой е поръчителят, как е доставена отровата.

Но решават да не преследват случая до край, защото това би ескалирало кризата със СССР в момент, когато детантът е приоритет. Марков е жертван на олтара на голямата политика. Неговата смърт е цената за запазване на статуквото.

Въпросите продължават да тормозят. Защо британското разследване не стига до край? Скотланд Ярд знае кой е извършителят.

Франческо Гулино е идентифициран като главен заподозрян. Но той никога не е екстрадиран. Великобритания не настоява достатъчно силно.

Австрия и Дания отказват сътрудничество. Защо Лондон не използва дипломатическия си натиск? Може би защото истината би била неудобна за всички.

Какво съдържат унищожените архиви на ДС? В периода 1989-1990 година огромни количества документи са изгорени.

Част от тях със сигурност касаят делото Марков. Кой заповядва унищожаването? Имената съществуват, но никой не ги споменава публично. Защото тези, които горят документите, после заемат позиции във властта.

Защо Владимир Костов оцелява, а Марков умира? Костов, нападнат в Париж 10 дни преди Марков, оцелява, защото капсулата в тялото му не се отваря напълно.

Случайност ли е? Или методът все още е в тестова фаза? Или обратно, убийството на Марков е усъвършенствана версия на провалилата се операция?

Кой точно в България взема решението? Живков одобрява операцията, но идеята идва отгоре или отдолу? Офицерите на ДС предлагат план, който Живков одобрява? Или Москва заповядва, а София изпълнява? Йерархията на отговорността е мъглива. А мъглявата отговорност е удобна за всички.

Защо делото е прекратено през 2013 година? Давността изтича, казват. Но давност за държавен тероризъм?

Някои престъпления нямат давност. България има законова възможност да продължи разследването. Но избира да не го прави.

Защото новите власти не искат да разровят миналото? Защото разследването би разкрило приемственост между стария режим и новия? Защото истината за Марков е истина за цялата система?

Може би всички версии съдържат частица истина. Убийството на Марков е толкова сложна операция, че няма един виновник. Има система от съучастници на различни нива. И всички те са безнаказани.

Наследството

Георги Марков е погребан в малкото селце Уитчърч в английското графство Дорсет. Гробът му е скромен, както подобава на човек, който никога не е търсил показност.

Но се превръща в място за поклонение на български емигранти и почитатели. На паметната плоча пише: В борбата срещу бруталността трябва да бъдем истински хора.

Съпругата му Анабел продължава да пази паметта му.

Тя отглежда дъщеря им Саша, която никога не е познавала баща си. Анабел дава интервюта, участва в документални филми, настоява за справедливост. Но справедливостта не идва.

Задочни репортажи за България са публикувани като книга след смъртта на Марков. В България те са строго забранени до 1989 година.

Който бъде хванат с екземпляр, рискува затвор. Но книгата циркулира нелегално. Преписва се на машина, ксерокопира се, предава се от ръка на ръка. Тя се превръща в самиздат, в свещен текст на вътрешната съпротива.

След промените книгата е издадена в стотици хиляди екземпляри. Тя се превръща в класика на българската литература и в документ за епохата.

Задължително четиво за всеки, който иска да разбере какво е комунизмът в България. Не идеологията, а ежедневието. Не лозунгите, а хората.

Паметник на Георги Марков е издигнат в София през 2008 година, тридесет години след убийството му. Улица в центъра на столицата носи неговото име.

Той е реабилитиран като национален герой, макар и посмъртно. Всяка година на 7 септември се провеждат възпоменания. Политици държат речи, поднасят се цветя. Но въпросът остава: защо убийците му никога не бяха наказани?

Отговорът е горчив. Тези, които поръчаха и извършиха убийството, бяха защитени от системата до самия ѝ край.

Тодор Живков умира през 1998 година, без да е изправен пред съд за убийството. Димитър Стоянов, министърът на вътрешните работи, също избягва правосъдието. Франческо Гулино живее свободен човек в Европа.

А когато системата падна, виновните се оказаха защитени от хаоса на прехода. Някои от тях заеха позиции в новата държава.

Бивши офицери на ДС станаха бизнесмени, политици, консултанти. Други се пенсионираха спокойно с държавни пенсии. Правосъдието не ги настигна. Нито в България, нито в чужбина.

През 2008 година българската прокуратура повдига обвинение срещу Франческо Гулино за съучастие в убийството. Той е в Австрия, но отказва да се яви доброволно. Австрийските власти отказват екстрадиция.

Давностните срокове изтичат. През 2013 година делото е окончателно прекратено. Без присъда, без справедливост, без отговорност.

Случаят Марков остава символ на безнаказаността на комунистическата репресия. Всеки знае какво се е случило. Убийците са известни. Поръчителите са известни. Механизмът е документиран. Но никой не е наказан.

Това е урок, който България все още не е научила напълно. Урок за цената на истината и за способността на властта да унищожава тези, които я говорят.

За поколението, родено след 2000 година, Георги Марков е име от учебниците. Писател, убит с отровен чадър.

Звучи като приказка, като градска легенда, като сценарий на шпионски трилър. Но това е реалност от не толкова далечното минало.

Реалност, в която думите могат да струват живота. В която държавата може да те убие за това, което казваш. В която истината е толкова опасна, че трябва да бъде заглушена с рицин и платинена сфера.

На моста Ватерло в Лондон няма паметна плоча. Мястото, където Марков е смъртоносно убоден, не е отбелязано по никакъв начин.

Хиляди хора минават всеки ден, без да подозират какво се е случило тук една септемврийска сутрин. Но това е навсякъде така. Местата на историческите трагедии рядко са отбелязани. Животът продължава върху тях, забравяйки.

Гласът на Георги Марков е заглушен на моста Ватерло през един есенен ден. Но думите му продължават да звучат.

В книгите, в архивите, в паметта на тези, които не забравят. И всеки път, когато някой прочете Задочни репортажи за България, убийството се проваля. Защото истината, веднъж изречена, не може да бъде убита. Тя просто чака своето време.

За българите Георги Марков е повече от писател. Той е символ. Символ на цената на свободата. На смелостта да кажеш истината, когато всички около теб мълчат. На избора, който всеки човек прави: да живее в комфортна лъжа или да рискува всичко за истината.