На 13 май 1981 година турският гражданин Мехмед Али Агджа стреля по Папа Йоан Павел II на площад Свети Петър в Рим.
Папата оцелява. Агджа е арестуван на място. Но историята едва започва. В следващите години се появява версия, която шокира света: зад атентата стои България.
Платформи като VoxNews.bg проследяват как тази теза разтърсва международните отношения и поставя малката балканска държава в центъра на глобален скандал.
Истина ли е българската връзка? Или е конструкция на Студената война? Четири десетилетия по-късно отговорът все още се търси.
Куршумите
13 май 1981 година е сряда. Пролетен ден в Рим. На площад Свети Петър във Ватикана се събират около 20 000 души за традиционната генерална аудиенция.
Тълпата е пъстра: поклонници от цял свят, туристи, жители на Вечния град. Всички чакат да видят папата, да получат благословията му.
Папа Йоан Павел II е необикновен понтифик. Първият неиталиански папа от 455 години. Полякът Карол Войтила, избран през октомври 1978 година, е символ на съпротивата срещу комунизма.
Неговата подкрепа за профсъюза Солидарност в Полша безпокои Москва. Той е духовен лидер, но и политическа фигура от световно значение.
В 17:17 часа местно време папата обикаля площада с открития си автомобил, джипа, известен като папамобил.
Благославя вярващите, усмихва се, вдига ръце. Внезапно се чуват изстрели. Папата пада назад. Кръвта му се стича по бялата мантия, смесва се с пролетния прах на Рим.
Стрелецът е Мехмед Али Агджа, 23-годишен турски гражданин. Той е член на крайнодясната националистическа организация Сиви вълци (Bozkurtlar), известна с антикомунистическата си и пантюркска идеология.
Две години по-рано, на 1 февруари 1979 година, Агджа е убил либералния журналист Абди Ипекчи, главен редактор на влиятелния вестник Милиет, в Истанбул.
Осъден е, но по необясним начин бяга от затвора на 25 ноември 1979 година. Оттогава пътува из Европа с фалшиви документи. Как успява да се добере до площад Свети Петър с оръжие в ръка?
Папата е прострелян четири пъти. Куршумите засягат корема, дясната ръка и левия показалец. Един куршум минава на милиметри от аортата.
Състоянието е критично. Той е откаран в болница Джемели, където е опериран пет часа и двадесет минути. Лекарите се борят за живота му.
Оцелява, макар и на косъм. По-късно ще каже, че една ръка е стреляла, но друга е отклонила куршума. Йоан Павел II приписва спасението си на Божията майка от Фатима, чийто празник е именно на 13 май.
Агджа е задържан веднага след стрелбата. Тълпата го хваща и го предава на полицията. В джобовете му намират писмо, написано предварително, в което обяснява мотивите си. Пише, че убива папата като протест срещу империализма на Съветския съюз и Съединените щати.
Объркващо послание, което не съответства на профила му на турски националист. Първият знак, че историята е по-сложна, отколкото изглежда на пръв поглед.
Твърде се, че оръжието, използвано за атентата, е полуавтоматичен пистолет Browning Hi-Power, калибър 9 мм.
Откъде го е получил Агджа? Кой е финансирал пътуванията му из Европа? Кой му е осигурил фалшивите документи? Тези въпроси ще преследват следователите в продължение на години.
Разследването
Италианското правосъдие започва разследване. Агджа е осъден на доживотен затвор през юли 1981 година.
Но въпросите остават. Как бегълец от турски затвор успява да пътува свободно из Европа с фалшиви документи? Кой му осигурява парите, оръжието, логистиката? Действа ли сам или има помощници?
В затвора Агджа започва да говори. Неговите показания са объркани, противоречиви, трудни за проверка.
Но една нишка се появява отново и отново: България. Агджа твърди, че е бил в контакт с български разузнавачи.
Че е получавал инструкции от тях. Че атентатът е организиран от българските тайни служби по поръчка на Съветския съюз.
През ноември 1982 година италианската полиция арестува Сергей Антонов, служител на българската авиокомпания Балкан в Рим.
Агджа го посочва като свой контакт и съучастник. Антонов е обвинен в съзаклятничество за покушение срещу папата. Арестувани са и други българи, но те успяват да напуснат Италия преди задържането.
Обвинението се гради почти изцяло върху показанията на Агджа. Той описва срещи с Антонов в апартамента му в Рим.
Дава детайли за обзавеждането, за семейството на Антонов, за разговорите им. Прокуратурата твърди, че тези детайли доказват, че Агджа наистина е бил там. Защитата контрира, че детайлите могат да бъдат научени от друг източник.
Процесът
Делото срещу Сергей Антонов започва през май 1985 година и продължава три години. Това е един от най-дългите и сложни процеси в италианската история. В центъра е въпросът: казва ли истината Агджа?
Защитата има силни аргументи. Агджа е нестабилна личност. Показанията му се променят постоянно. Той твърди различни неща пред различни следователи.
Обявява се за Исус Христос. Казва, че знае тайната на Фатима. Неговата достоверност като свидетел е под въпрос.
Обвинението разчита на косвени доказателства. Агджа наистина е бил в България преди атентата. Преминава през София през лятото на 1980 година и остава в хотел Витоша близо петдесет дни.
Това е необичайно дълъг престой за транзитен пътник. Какво прави там? Обвинението твърди, че е обучаван и инструктиран. Защитата казва, че просто чака фалшиви документи от контрабандисти.
Ключов свидетел е самият Агджа, но той е непредвидим. В съдебната зала той понякога потвърждава показанията си, понякога ги отрича.
Понякога казва истината, понякога очевидно лъже. Съдът е изправен пред невъзможна задача: да отдели фактите от фантазиите на човек, който сам не знае границата между тях.
На 29 март 1986 година съдът оправдава Сергей Антонов и другите обвиняеми. За съучастие не е доказано по несъмнен начин, гласи присъдата.
Антонов е освободен след три години в ареста. Връща се в България като герой. Официалната пропаганда обявява процеса за антибългарска провокация.
Теориите
Оправдателната присъда не слага край на въпросите. Тя просто означава, че обвинението не е доказано отвъд разумното съмнение. Но дали това означава, че българска връзка изобщо не съществува? Или просто не е доказана в съда?
Версия първа: Българската следа е реална. Тази версия твърди, че Агджа наистина е вербуван от българското разузнаване, което действа по поръчка на КГБ. Мотивът е ясен: папата е полски патриот, който подкрепя Солидарност и застрашава съветското влияние в Източна Европа. Атентатът е държавен тероризъм на най-високо ниво. Оправдателната присъда е резултат от невъзможността да се докажат тайни операции, а не от липсата на такива.
Версия втора: Дезинформация на ЦРУ. Според тази версия българската връзка е конструкция на западните разузнавателни служби. Клер Стърлинг, американска журналистка, публикува книга, която популяризира тезата за българска следа. Критиците твърдят, че книгата е базирана на информация от ЦРУ и е част от кампания за дискредитиране на СССР. Агджа е манипулиран да посочи България, защото е удобен свидетел за геополитическите цели на Запада.
Версия трета: Турска националистическа операция. Тази версия се фокусира върху Сивите вълци, организацията, към която принадлежи Агджа. Турските националисти имат собствени причини да мразят папата, който се застъпва за арменците и критикува турската политика. Атентатът е дело на екстремистите, без участие на външни разузнавателни служби. Българската следа е измислена от Агджа, за да отклони вниманието от истинските поръчители.
Версия четвърта: Сложна мрежа. Най-нюансираната версия твърди, че истината е комбинация от горните. Агджа е турски екстремист, който влиза в контакт с различни групировки: контрабандисти, мафия, разузнавателни служби. Българските агенти може да са го използвали, без да знаят точно за какво. Или може да са знаели, но да не са оставили следи. Мрежата е толкова сложна, че никой не вижда пълната картина.
Документите
След 1989 година, когато комунистическите режими в Източна Европа падат, се появява надежда за разкриване на истината. Архивите на Държавна сигурност стават достъпни. Може ли да се намери доказателство за българска връзка?
Резултатите са разочароващи. Документи за операция срещу папата не са открити. Това може да означава две неща: или такава операция не съществува, или документите са унищожени.
И двете обяснения са правдоподобни. ДС редовно унищожава компрометиращи материали в периода 1989-1990 година. Ако има доказателства за участие в атентата, те биха били първите, които да изчезнат.
През 2006 година италианската парламентарна комисия Митрохин публикува доклад, базиран на документи от архива на бившия офицер от КГБ Василий Митрохин.
Докладът твърди, че има косвени доказателства за съветско участие в атентата. Но преки документи, които да посочват България като изпълнител, липсват.
Владимир Тодоров, бивш шеф на Първо главно управление на ДС (външното разузнаване), отрича в интервюта след 1989 година каквото и да е участие на България. Според него версията за българска следа е пропагандна измислица.
Той твърди, че ДС няма мотив да организира атентат срещу папата, който само би навредил на международната позиция на страната.
От друга страна, бивши офицери от КГБ като Олег Калугин загатват в интервюта, че Съветският съюз наистина иска да елиминира Йоан Павел II.
Дали обаче това желание се превръща в конкретна операция чрез България, остава неясно. Калугин не дава преки доказателства, а само предположения.
Десталинизацията на версията
Падането на Берлинската стена през 1989 година донася надежда за окончателно разкриване на истината.
Архивите на Държавна сигурност, дълго затворени зад желязна завеса от секретност, най-после стават достъпни.
Исторически комисии, журналисти и разследващи органи се хвърлят върху документите. Търси се единственото доказателство, което ще потвърди или опровергае категорично българската връзка с атентата.
Резултатът обаче е мълчание. Сред хилядите досиета, докладни записки и оперативни разработки няма нито ред за операция срещу папата.
Нито заповед, нито протокол, нито финансов документ. Нищо. Този факт се тълкува по два диаметрално противоположни начина.
За едните липсата на документи е доказателство, че българската връзка никога не е съществувала. За другите именно отсъствието на следи показва колко професионално е била заличена операцията.
ДС има дълга традиция на унищожаване на компрометиращи материали, особено през хаотичните месеци на 1989-1990 година, когато старият режим се сгромолясва и служби горят документи, за да покрият следите.
Владимир Тодоров, бивш шеф на Първо главно управление на ДС, се превръща в ключов глас в дебата след падането на комунизма. В множество интервюта и публични изявления Тодоров категорично отрича участие на България.
Твърди, че цялата история е пропагандна конструкция на Запада, създадена да дискредитира социалистическия блок в разгара на Студената война.
Според него атентатът би бил самоубийствена операция за България, която не би спечелила нищо от международния скандал.
Позицията на Тодоров обаче не убеждава всички. Критиците отбелязват, че бивш шеф на тайна служба има всички причини да отрича компрометираща истина, независимо дали е вярна или не.
Още по-голяма пречка пред истината са затворените руски архиви. Ако операцията наистина е била заповядана от КГБ, както твърди една от теориите, тогава документите трябва да са в Москва, не в София.
Но руските архиви от онзи период остават непроницаеми. Кремъл не споделя чувствителни разузнавателни материали от Студената война.
Документи за операции от най-високо ниво са класифицирани и недостъпни за чуждестранни изследователи, а често и за руски историци. Без достъп до тези архиви цялостната картина остава фрагментирана.
България може да е била просто изпълнител, а поръчката и координацията могат да са останали в съветски ръце.
Или обратно, цялата версия може да е измислица, но без документи от Москва нито едната, нито другата теза не може да бъде доказана окончателно.
Така версията за българската връзка влиза в нова фаза след 1989 година. Вече не е част от жива геополитическа борба, а става исторически проблем.
Но исторически проблем без решение. Десталинизацията на архивите, която трябва да донесе светлина, вместо това потвърждава мрака.
Документите или не съществуват, или са унищожени, или са все още скрити в московските подземия.
А свидетелите като Владимир Тодоров носят тежестта на миналото, което не може да бъде нито напълно разкрито, нито окончателно заровено.
Атентатът срещу папата остава загадка, чието решение може би вече е безвъзвратно изгубено във вихрите на времето.
Папата и прошката
За самия Йоан Павел II атентатът се превръща в духовно преживяване, което променя целия му понтификат. Той вярва, че е спасен по божие провидение.
Куршумът, който почти го убива, е спрян от невидима ръка. Папата приписва спасението си на Дева Мария от Фатима, чийто празник е именно на 13 май. По-късно той посещава Фатима и дарява куршума, извлечен от тялото му, на светилището там.
На 27 декември 1983 година, по-малко от три години след атентата, Йоан Павел II прави нещо немислимо: посещава Агджа в затвора Ребибия в Рим.
Двамата разговарят насаме 21 минути. Папата държи ръката на човека, който се е опитал да го убие. Прощава му публично.
Снимката от тази среща обикаля света. Тя се превръща в символ на християнската милост и прошка.
Какво си казват двамата, остава тайна. Агджа по-късно твърди, че папата го е питал за мистерията на Фатима.
Други твърдят, че Йоан Павел II е искал да разбере кой стои зад атентата. Истината е известна само на двамата. И единият от тях вече не е жив, за да каже.
Папата никога не обвинява публично България или Съветския съюз за атентата. Той запазва мълчание по въпроса, предпочитайки духовното послание пред политическото.
Това мълчание е тълкувано по различни начини. Някои виждат в него мъдрост: защо да се влошават международните отношения заради нещо, което не може да бъде доказано?
Други виждат дипломатически разчет: Ватиканът има интереси в комунистическия блок, които не бива да бъдат застрашавани.
Съдбите
Мехмед Али Агджа прекарва 19 години в италиански затвор. През 2000 година е помилван от италианския президент Карло Адзелио Чампи по молба на самия папа и екстрадиран в Турция, където трябва да излежи остатъка от присъдата си за убийството на журналиста Ипекчи. Освободен е през 2010 година.
Оттогава Агджа живее в Турция и периодично дава интервюта, в които продължава да твърди противоречиви неща.
Понякога потвърждава българската връзка, понякога я отрича. Твърди, че е Месията, че знае тайната на Фатима, че има да каже истини, които ще разтърсят света. Никой вече не му вярва. Той е станал трагикомична фигура, затворена в собствените си илюзии.
Сергей Антонов се завръща в България след освобождаването си като герой. Посрещнат е официално, получава апартамент и работа.
Работи известно време в Балкан, авиокомпанията, където е бил преди ареста. Но животът му вече е разрушен. Три години в италиански затвор, обвинен в съучастие в опит за убийство на папата, оставят следи.
Антонов умира на 28 юли 2007 година в София от рак на белите дробове. Той е на 59 години. Докрай отрича каквато и да е връзка с атентата. Твърди, че никога не е срещал Агджа преди процеса.
Че е просто редови служител на авиокомпанията, хванат в капана на голямата политика. Дали казва истината, никой не може да каже със сигурност. Но за него процесът е кошмар, който разрушава живота му, въпреки оправдателната присъда.
Ватиканската дипломация
Реакцията на Ватикана след атентата е забележителна с омерената си сдържаност. Най-малката държава в света се оказва в центъра на геополитическа буря, която може да промени баланса на Студената война.
Папата е прострелян, обвиненията летят към София и Москва, но Светият престол избира внимателния път на дипломацията, а не на публичната конфронтация.
Официалната позиция на Ватикана през целия период на скандала е неутралност без наивност.
Никога Светият престол не обвинява публично нито България, нито Съветския съюз. Това мълчание не е случайно. То е продукт на векове дипломатически опит.
Ватиканът знае, че думите на папата имат тежест, която може да промени съдби на народи. Едно публично обвинение от Йоан Павел II би могло да ескалира кризата до непредвидими нива.
Западът би използвал думите на папата като оръжие срещу Източния блок. Релациите с комунистическите режими, които Ватиканът старателно гради десетилетия наред, биха се срутили.
Но зад публичното мълчание се води интензивна дипломатическа игра. Ватиканският държавен секретариат, воден от кардинал Аугусто Казароли, е в постоянен контакт с италианското правителство и разузнавателните служби.
Ватиканът получава доклади, разследва собствени канали, анализира документи. Светият престол знае за обвиненията срещу България, но предпочита да наблюдава процеса от безопасно разстояние.
Не желае да се превърне в съучастник на геополитическа кампания. Ролята на Ватикана е духовна, не военна. Той няма да позволи атентатът да го превърне в инструмент на Студената война.
Когато Сергей Антонов е оправдан през 1986 година, Ватиканът приема присъдата без коментар. Официалният говорител не издава нито триумфално изявление, нито критика към италианското правосъдие.
Светият престол уважава решението на съда, макар да няма илюзии. Знае, че липсата на доказателство не означава доказателство за липса.
Но също така знае, че истината за атентата може да остане завинаги погребана под тайни и лъжи. Ватиканът не може да разкрие истината, която дори разузнавателните служби на суперсилите не могат да докажат.
След 1989 година, когато Берлинската стена пада, Ватиканът прави изненадващ ход. Вместо да настоява за разследване на архивите или да търси отмъщение, Светият престол избира помирението.
Йоан Павел II посещава източноевропейските страни една по една. През 2002 година папата стъпва на българска земя.
Първото посещение на римски понтифик в България в историята. Приет е с почести от държавен глава и от хиляди вярващи.
Скандалът от 80-те години сякаш е забравен. Папата говори за единство, за мир, за общи корени на Европа. Нито дума за атентата, нито намек за миналото.
Този жест е стратегически. Ватиканът иска да градиш мостове, а не да копае окопи. Студената война е свършила. Атентатът е история. Животът продължава.
Но под повърхността на дипломатическата любезност остава въпросът: знае ли папата истината? Разкрили ли са му тайните служби какво наистина се е случило на площад Свети Петър?
Или дори той, символът на морален авторитет в света, живее с непълната картина, толкова характерна за епохата на шпионажа и сенките?
Посещението на папата в България през 2002 година е триумф на ватиканската дипломация. То показва, че Светият престол е над политическите дрязги.
Че може да прости без да забравя, да продължи напред без да предава миналото. Папата говори пред 40 000 души на площад Александър Невски в София.
Благославя българския народ. Изразява уважение към православната традиция. Скандалът е заровен под официалната усмивка на дипломацията.
Но сред хилядите в тълпата има и хора, които помнят процеса, помнят Антонов, помнят обвиненията.
За тях посещението на папата е странен край на история без развръзка. Мистерия, която никога няма да бъде разгадана.
Мотивите и сенките
Ако атентатът наистина е организиран, трябва да разберем кой печели от това. Защото политическите убийства не се случват от злоба. Те се планират от хладен разчет.
За Москва мотивите са ясни.
Папата е символ на съпротивата срещу комунизма. Поляк, духовен водач на профсъюза Солидарност. Той подкопава съветското влияние в Източна Европа по начин, по който никоя западна разузнавателна служба не може.
Думите му достигат до милиони католици зад Желязната завеса. Ако той умре, съпротивата губи централна фигура.
Но Москва има и какво да губи: международен скандал, ескалация на напрежението със Запада, риск от открит конфликт. Дали Кремъл би рискувал това?
За България мотивите са неясни. Каква полза има София от смъртта на папата? Никаква директна. България не е в конфликт с Ватикана.
Ако обвиненията са верни, България е просто изпълнител на съветска заповед. Тодор Живков не може да откаже на Москва.
Държавна сигурност предоставя логистика и контакти. Наградата? Може би нищо повече от потвърждение на лоялност към Кремъл. Цената? Международна изолация и репутационни щети, които продължават десетилетия.
Според някои анализатори атентатът може да е провокация на западните служби, за да дискредитират Източния блок.
Папата оцелява, обвиненията летят към България, международното мнение се обръща против СССР. Студената война е война на пропагандата.
Българската връзка е перфектно оръжие. Дори ако не е доказана, самото съмнение нанася щети. ЦРУ печели, защото изолира СССР морално.
Клер Стърлинг, американската журналистка, публикува книга, базирана на информация от ЦРУ според критиците. Агджа е манипулиран да посочи България. Целта не е истината, а пропагандна победа. Дори ако не е доказана, щетите са нанесени.
Или може би истината е много по-проста. Агджа е турски гражданин, свързан с ултранационалистическата организация Сиви вълци, която има дълбоки корени в държавния апарат.
Папата е неудобен за турските националисти заради позицията му по арменския геноцид. Организацията решава да го елиминира.
България е използвана като транзитна точка за документи и финансиране, но не е инициатор. ДС знае за преминаването на Агджа, но не разбира целта му.
Когато атентатът се случва, България е вече забъркана в историята. Обвиненията летят, защото следите водят към София. Но истинските поръчители са в Анкара, не в Москва.
Има и версия, че Юрий Андропов, шеф на КГБ, вижда в папата екзистенциална заплаха. Солидарност в Полша разтърсва комунистическата власт.
Папата е духовният им водач. Ако той изчезне, движението губи фокус. КГБ поръчва операцията, България предоставя контактите с турските националисти. Агджа е вербуван през София, инструктиран, финансиран.
Операцията се проваля, защото папата оцелява. Антонов е избран за жертва, за да се отклони вниманието от истинските организатори.
Оправдателната присъда е резултат от перфектното заличаване на следите. Истината е погребана в архивите на КГБ, които остават затворени до днес.
Отговорът не е ясен. И точно това прави случая толкова мъглив. Всички печелят по някакъв начин. Никой не губи напълно. Истината е някъде в пресечната точка на интересите. Но пресечната точка е мрачна и непроницаема.
Въпросите продължават да се множат. Защо Агджа променя показанията си толкова често? В затвора той твърди едно, после друго, после трето.
Понякога обвинява България, понякога отрича. Понякога се обявява за Месия. Дали е луд? Или е манипулиран?
Има ли някой, който му дава инструкции какво да казва и кога? Нестабилността му е удобна за всички – никой не може да разчита на думите му, но и никой не може да ги опровергае категорично.
Как Агджа прекарва 50 дни в София без да бъде наблюдаван? Турски гражданин, бегълец от затвора, остава седмици в комунистическа България. Невъзможно е това да мине незабелязано от Държавна сигурност.
ДС наблюдава всички чужденци. Или Агджа е под техен контрол, или го игнорират съзнателно. И двете обяснения водят към едно: ДС знае за него. Въпросът е какво прави с това знание?
Защо Сергей Антонов е избран за жертва? Той е обикновен служител на Балкан, авиокомпанията. Няма връзка с разузнавателни служби, поне не видима.
Агджа го посочва като контакт, но доказателствата са слаби. Защо точно Антонов? Защото е удобна цел? Защото жертвата трябва да е достатъчно свързана с България, за да бъде правдоподобна, но не толкова важна, че да създаде международна криза?
Защо италианското правосъдие не успява да събере достатъчно доказателства? Три години разследване, стотици свидетели, международно сътрудничество. И в края – оправдателна присъда. Липсват доказателства. Но защо липсват? Защото ги няма? Или защото са унищожени?
Българските архиви са затворени. Съветските също. Италианските следователи разчитат на показанията на нестабилен свидетел и на косвени улики. Системата е проектирана така, че да не може да стигне до истината.
И най-тревожният въпрос: защо делото не се възобновява след 1989 година? Комунизмът пада. Архивите се отварят.
Бивши офицери на ДС започват да говорят. Защо България и Италия не възобновяват разследването? Защото документи не се намират? Или защото новите власти не искат да разтварят рани?
Защото истината би била неудобна за всички – за България, за Русия, за Италия, за Ватикана? Мълчанието след 1989 година е също толкова подозрително, колкото и тайните от преди това.
Може би всяка от теориите има частица истина. Атентатът срещу папата е толкова сложна операция, че няма един виновник.
Има турски националисти, има български контакти, има съветски интереси, има западна пропаганда. Всички играят своя роля. И в края на деня никой не знае къде завършва истината и къде започва манипулацията.
Геополитически контекст
Атентатът срещу папа Йоан Павел II не е изолирано събитие. То е част от глобалната битка на Студената война. Годината е 1981.
Полша е на ръба на революция. Солидарност събира милиони членове. Съветският съюз е нервен. Спомнят си Унгария 1956, Чехословакия 1968. Знаят, че всяко отклонение трябва да бъде смазано, преди да се разрасне.
А папата е повече от духовен водач. Той е политическа фигура от глобално значение. Думите му достигат до стотици милиони католици в Полша, Унгария, Чехословакия, Литва.
Той е символ на съпротивата срещу комунизма, по-мощен от всяка западна пропаганда. Ватиканът е малък, но влиянието му е огромно. Москва знае това. И се страхува.
Ако папата умре, ефектът би бил двуостър. От една страна, съпротивата губи централна фигура. От друга, мъченичеството би могло да разпали още по-голям бунт.
Кремъл калкулира – рискът заслужава ли си? Или е по-добре папата да остане жив, но дискредитиран чрез провалил се атентат, обвинен на Запада?
А България е малката фигура в тази голяма игра. Послушен сателит на СССР, готов да изпълни заповедите на Москва.
Ако операцията успее, славата е за Кремъл. Ако се провали, вината е за София. Перфектна схема на отричане. България плаща с репутацията си, Москва остава чиста.
Но Студената война е война на измамите. Всеки лъже всеки. Всяко събитие се превръща в оръжие. Атентатът срещу папата е използван и от двете страни.
Западът обвинява Изтока. Изтокът обвинява Запада. Истината се губи някъде в средата, погребана под пластове от дезинформация.
Наследството
Атентатът срещу папата и обвиненията към България оставят дълбоки следи. За България това е период на международна изолация и репутационни щети. Името на страната се свързва с държавен тероризъм в световните медии.
Западните правителства гледат с подозрение на София. Дори оправдателната присъда от 1986 година не изчиства напълно петното. Съмнението остава. Веднъж хвърлена, сянката не се премахва лесно.
Въпросът за българската връзка остава отворен и до днес. Нито е доказана категорично, нито е окончателно опровергана. Тя е част от онази категория исторически мистерии, които вероятно никога няма да бъдат разрешени напълно.
Документите са унищожени или все още недостъпни в руските архиви. Свидетелите са мъртви или ненадеждни. Истината е погребана под пластове от пропаганда, дезинформация и политически интереси от двете страни на Желязната завеса.
За поколението, родено след края на Студената война, атентатът срещу папата е далечно събитие от друга епоха.
Йоан Павел II умира през 2005 година и е обявен за светец през 2014 година. За младите той е фигура от историята, не жив спомен. А България е член на ЕС и НАТО, партньор на Запада, а не враг.
Но за българите от онова време атентатът е национална травма. Да бъдеш обвинен в опит за убийство на духовния водач на милиард католици е тежко обвинение. Да виждаш името на страната си замърсено в световните медии е болезнено преживяване.
Дали обвинението е справедливо или не, България живее с него четири десетилетия. Сянката на площад Свети Петър все още пада върху българското име.
И ще пада, докато истината не бъде разкрита. Ако изобщо съществува единствена истина, която да бъде разкрита в този лабиринт от шпионаж, дезинформация и политически игри.
