Съединените щати предприеха мащабна военна операция срещу Венецуела на 3 януари 2026 г., залавяйки президента Николас Мадуро и съпругата му Силия Флорес в акция, наречена от официални лица Операция „Абсолютна Решимост“.
Над 150 летателни апарата нанесоха удари по множество цели в Каракас в предутринните часове, като оператори от „Делта Форс“ извлякоха Мадуро от военния комплекс Форт Тиуна за по-малко от 30 минути.
Мадуро сега се намира в Метрополитън център за задържане в Бруклин, изправен пред обвинения в наркотероризъм, докато президентът Тръмп обяви, че САЩ ще „управляват страната“, докато не се осъществи преход на властта.
Операция Абсолютна Решимост представлява най-дръзката американска военна акция в Латинска Америка от Панама през 1989 г. насам – точно 36 години от деня, в който Мануел Нориега се предаде на американските сили.
Действието предизвика международно осъждане както от противници, така и от съюзници, като дори Франция и Германия критикуваха нарушението на международното право, въпреки че нито една от двете държави не признава легитимността на Мадуро.
Генералният секретар на ООН определи операцията като „опасен прецедент“, докато Русия и Китай поискаха извънредно заседание на Съвета за сигурност, насрочено за 5 януари.
Фундаменталният въпрос, който сега отеква в световните столици, е следният: ако Съединените щати могат да нахлуят в суверенна държава, за да арестуват нейния лидер по вътрешни наказателни обвинения, какво спира всяка друга могъща нация да направи същото?
Операция „Абсолютна решимост“: Как се разви операцията по минути
Оперативната хронология разкрива изключителна прецизност в изпълнението. Според анализа на Voxnews.bg, базиран на всички достъпни данни към момента, агенти на ЦРУ са проникнали във Венецуела още от август 2025 г.
Те са проучили Мадуро и неговия „начин на живот“, проследявайки неговите движения, места за нощуване, хранителни навици, предпочитания за облекло и дори домашните му любимци.
Според публикации, ЦРУ най-вероятно са имали източник, вграден във венецуелското правителство, осигуряващ разузнавателна информация в реално време за местонахождението на Мадуро.
Президентът Тръмп даде окончателната заповед за старт в 22:46 часа източно време в петък, 2 януари, предавайки съобщението „Късмет и Бог да е с вас“ на цялата съвместна сила.
Времето бе забавило операцията с четири дни – облачната покривка над Каракас трябваше да се разсее за навлизането на хеликоптерите.
Когато условията най-накрая се подредиха, 150 летателни апарата излетяха едновременно от 20 бази в Западното полукълбо, включително сухопътни инсталации в Пуерто Рико и морски платформи в Карибско море.
Щурмовите хеликоптери летяха на 30 метра над водата, за да избегнат венецуелското радарно засичане.
Докато силите за извличане се приближаваха към Каракас, изтребители – включително F-22 Raptor, F-35 Lightning II и EA-18G Growler – систематично извадиха от строя венецуелските противовъздушни системи.
Руския зенитно-ракетният комплекс „Бук-М2Е“ на авиобазата Ла Карлота бе унищожен още в първите минути.
Едновременно с това, използвайки нещо, което Тръмп описа като „определена експертиза, с която разполагаме„, бе прекъснато електрозахранването на южен Каракас, потопявайки целевата зона в мрак.
В точно 01:01 часа източно време (02:01 местно време) хеликоптерите кацнаха в комплекса на Мадуро във Форт Тиуна – най-големият военен комплекс на Венецуела.
Зоната за кацане веднага попадна под обстрел.
Генерал Дан Кейн, председател на Обединения комитет на началник-щабовете, по-късно заяви, че американските сили са отговорили с „преобладаваща сила при самозащита„. Един хеликоптер бе ударен, но остана годен за летене.
Операторите от „Делта Форс“ проникнаха в комплекса и срещнаха Мадуро, опитващ се да достигне стоманено укрепена безопасна стая. Американските сили бяха тренирали на точно копие на комплекса, включително укрепеното помещение, използвайки това, което Тръмп нарече „масивни горелки„, за да режат стоманените прегради.
Мадуро не успя да затвори вратата на безопасната стая навреме – силите „нахлуха“ при него, преди да успее да се заключи вътре.
И Мадуро, и съпругата му „се предадоха“ и бяха взети под стража от служители на Министерството на правосъдието, придружаващи военните сили.
Извличането под защитен огън от изтребители и дронове започна малко след залавянето. В 03:29 часа източно време цялата сила бе над международни води с двамата задържани на борда.
Мадуро и Флорес бяха прехвърлени на USS Iwo Jima, преди да бъдат откарани с въздушен транспорт до авиобаза Стюарт в Ню Йорк.
Тръмп публикува съобщението си в Truth Social в приблизително 04:21 часа източно време снимка на Мадуро с превързани очи – носещ шумозаглушаващи слушалки и държащ бутилка вода – на борда на военния кораб.
Военните изчисления: сравнение на три знакови американски операции
Военните анализатори веднага направиха сравнения с операция „Справедлива кауза“ (Панама, 1989 г.) и операция „Копието на Нептун“ (рейдът срещу Бин Ладен, 2011 г.).
Всяка операция разкрива различни доктринални подходи и стратегически изчисления. Венецуелската операция изискваше проектиране на сила през приблизително 900 километра открити води без никакви предварително позиционирани сили в страната.
Панама през 1989 г. се възползва от над 10 000 американски войници, вече разположени в Зоната на канала.
„Копието на Нептун“ стартира от Афганистан срещу единствен комплекс в Аботабад само с 24 тюлена от ВМС.
Операция „Абсолютна Решимост“ комбинира амбицията за смяна на режима от Панама с хирургичната прецизност на „Копието на Нептун“ в мащаб, безпрецедентен в историята на специалните операции.
Венецуелските въоръжени сили представляваха по-сериозно предизвикателство от 12 800-хилядните отбранителни сили на Панама.
Военната мощ на Венецуела включва приблизително 130 000 до 160 000 активен персонал плюс 1,6 милиона членове на Боливарианската милиция, оборудвани с доставени от Русия системи за противовъздушна отбрана С-300ВМ и „Бук-М2Е“.
Успехът на операцията зависеше от постигането на изненада и неутрализирането на тези системи, преди да могат да реагират.
Нула американски жертви бе критичен показател за вътрешнополитическите съображения. Няколко американски военнослужещи получиха рани от куршуми и шрапнели – Тръмп ги описа като „няколко“ ранени – но всички остават в стабилно състояние.
Единственият повреден хеликоптер продължи да лети по време на извличането. Венецуелските жертви според съобщенията достигнаха приблизително 40 загинали, включително цивилни и кубински персонал, осигуряващ охрана на Мадуро.
Методологията за обучение с копие на комплекса отразява подготовката за „Копието на Нептун„, където тюлените репетираха усилено на макет на резиденцията на Бин Ладен в Аботабад.
Генерал Кейн подчерта философията: „Ние мислим, разработваме, тренираме, репетираме, правим разбор, репетираме отново и отново – не за да се справим добре, а за да гарантираме, че не можем да сгрешим.„
Правната основа, подложена на внимателен анализ
Правната обосновка на администрацията на Тръмп се основава на обвинителен акт на Министерството на правосъдието от 2020 г., обвиняващ Мадуро в наркотероризъм и конспирация за трафик на кокаин.
Обвинителният акт твърди, че Мадуро е ръководил „Картела на слънцата“ от 1999 г., партнирайки си с колумбийските партизани от ФАРК за трафик на 200-250 тона кокаин годишно през Венецуела. Допълващ обвинителен акт, издаден през януари 2026 г., добави Силия Флорес към обвиненията.
Държавният секретар Марко Рубио характеризира операцията като правоприлагаща: „По същество това беше арест на двама обвинени бегълци от американското правосъдие, а Министерството на отбраната подпомогна Министерството на правосъдието в тази работа.“ Министърът на отбраната Пийт Хегсет я описа направо: „Мадуро се заигра и разбра какво значи.“
Администрацията разчита на меморандум на Службата за правни консултации от 1989 г. – подписан от тогавашния помощник-главен прокурор Уилям Бар – който твърди, че президентът може да „надхвърли“ международното право за екстериториално правоприлагане и че член 2, точка 4 от Устава на ООН е „несамоизпълним“, което означава, че не е вътрешно обвързващ за изпълнителната власт.
Учените по международно право категорично отхвърлят тази аргументация. Райън Гудман от Юридическия факултет на Нюйоркския университет нарече меморандума от 1989 г. „фундаментално порочен“ с „радикално заключение, което не може да издържи на сериозен анализ“.
Меморандумът смесва договори, които не подлежат на съдебно изпълнение в американските съдилища, с договори, които не обвързват изпълнителната власт – критично разграничение.
Историческите доказателства показват, че Сенатът е имал намерение член 2, точка 4 да има „непосредствен правен ефект“ съгласно клаузата за върховенство в Конституцията.
Член 2, точка 4 от Устава на ООН гласи: „Всички членове се въздържат в международните си отношения от заплаха със сила или употреба на сила срещу териториалната цялост или политическата независимост на която и да е държава.“
Съществуват само две изключения: самозащита съгласно член 51 след въоръжено нападение или упълномощаване от Съвета за сигурност на ООН съгласно Глава VII. Съединените щати не се позоваха на нито едно от тях.
Марк Уелър, директор на Програмата по международно право в Chatham House, заяви категорично: „Международното право забранява употребата на сила като средство на националната политика. Освен мандат по Глава VII на ООН, силата е достъпна само в отговор на въоръжено нападение или евентуално за спасяване на население под непосредствена заплаха от унищожение. Ясно е, че никое от тези изисквания не е изпълнено.“
Проблемът с двойния стандарт: Газа, Украйна и Венецуела
Венецуелската операция „Абсолютна Решимост“ разкрива дълбоки несъответствия в начина, по който международната общност прилага правни стандарти към военните интервенции.
Три съвременни конфликта – Газа, Украйна и сега Венецуела – илюстрират как идентични правни принципи произвеждат драматично различни реакции в зависимост от участващия актьор.
Когато Русия нахлу в Украйна през февруари 2022 г., позовавайки се на самозащита съгласно член 51, защита на рускоговорящите и твърдян геноцид срещу етническите руснаци, международната реакция бе недвусмислена.
Общото събрание на ООН осъди инвазията със 143 срещу 5 гласа. Международният съд нареди на Русия да преустанови операциите. Международният наказателен съд издаде заповед за арест на Владимир Путин. Последваха масивни икономически санкции и Русия се изправи пред почти пълна дипломатическа изолация от Запада.
Правните обосновки на Русия – колективна самозащита с „Народните републики“ Донецк и Луганск, хуманитарна интервенция и защита на граждани – бяха универсално отхвърлени от правните експерти. Съветът за външна политика заяви, че претенциите на Русия по член 51 „нямат подкрепа нито във фактите, нито в правото“.
Операциите на Израел в Газа след атаките на Хамас от 7 октомври 2023 г. представят по-спорен случай. Израел се позова на самозащита по член 51 – в отговор на действително въоръжено нападение, което уби приблизително 1200 души. Правният дебат се съсредоточава върху пропорционалността, приложимостта на самозащитата към окупирана територия и дали текущите операции са надхвърлили защитната необходимост.
Южна Африка заведе дело за геноцид в Международния съд, а съдът издаде временни мерки през януари 2024 г. Международният наказателен съд издаде заповеди за арест на премиера Нетаняху и министъра на отбраната Галант.
Все пак западното осъждане на Израел остана ограничено в сравнение с реакцията спрямо Русия. Съединените щати продължиха да предоставят военна подкрепа въпреки заповедите за арест от МНС и разпорежданията на Международния съд. Това несъответствие не е убягнало на световното внимание.
Венецуелската операция въвежда трета парадигма:
Съединените щати не претендираха за самозащита или хуманитарна интервенция. Те представиха военно нападение срещу суверенна нация като правоприлагаща акция.
Сенаторът Марк Уорнър кристализира загрижеността за прецедента: „Означава ли това, че всяка голяма държава може да повдигне обвинения срещу управника на по-малка съседна държава и да го извлече?“
Правен анализатор, пишещ за Diplomacy and Law, отбеляза: „Рамката на Устава не съдържа изключение, позволяващо военна сила с цел изпълнение на заповеди за арест, обвинителни актове или наказателни присъди в чужбина. Ако подобно изключение бъде прието, член 2, точка 4 би станал функционално безсмислен.“
Мащабът на операцията – 150 летателни апарата, удари по множество военни инсталации, приблизително 40 загинали – променя характеристиката „правоприлагане“. Мнозина описаха това като смяна на режим, представена като арест.
Съюзническа критика въпреки споделената антипатия към Мадуро
Може би най-поразителна бе критиката от съюзниците на САЩ, които първи отказаха да признаят победата на Мадуро на изборите през 2024 г.
Френският външен министър Жан-Ноел Баро заяви директно: „Военната операция, довела до залавянето на Николас Мадуро, нарушава принципа за неприбягване до сила, който е в основата на международното право. Франция потвърждава, че никакво трайно политическо решение не може да бъде наложено отвън.“
Германският канцлер Фридрих Мерц – чието правителство също отхвърли легитимността на Мадуро – нарече правната класификация „сложна“ и изискваща „внимателно обмисляне“, подчертавайки, че „международното право остава ръководната рамка“.
Депутатът от ХДС Родерих Кизеветер предложи по-остра оценка: „С президента Тръмп САЩ изоставят основания на правила ред, който ни оформя от 1945 г. насам… връщане към старата американска доктрина отпреди 1940 г.: начин на мислене в сфери на влияние, където правилото на силата управлява, а не международното право.„
Британският премиер Киър Стармър навигира внимателно, потвърждавайки, че Обединеното кралство „не е участвало по никакъв начин“, и заявявайки „винаги казвам и вярвам, че всички трябва да спазваме международното право“ – избягвайки изрично осъждане.
Испанският премиер Педро Санчес бе по-директен: „Испания не призна режима на Мадуро. Но няма да признае и интервенция, която нарушава международното право.“
Европейската комисия призова за „мирен и демократичен преход“, без директно да критикува Вашингтон.
Русия и Китай калкулират отговорите си
Руските и китайските реакции разкриха едновременно осъждане и стратегическо изчисление.
Руското външно министерство нарече операция Абсолютна Решимост – „акт на въоръжена агресия срещу Венецуела“ и се присъедини към исканията за заседание на Съвета за сигурност.
Все пак, забележително, Москва избегна най-острата реторика, като някои анализатори предполагат, че Русия по някакъв начин вижда потенциал да използва сътрудничеството с Тръмп по Венецуела в замяна на отстъпки по Украйна. Въпросът е дали Вашингтон изобщо се интересува от това как Русия вижда или не вижда ситуацията.
Китай издаде по-рязък укор: „Китай е дълбоко шокиран и силно осъжда употребата на сила от САЩ срещу суверенна държава и употребата на сила срещу президента на държава.“
Пекин поиска незабавното освобождаване на Мадуро и обвини Вашингтон в „хегемонистично поведение“, нарушаващо международното право. Моментът бе особено неудобен – Мадуро се бе срещнал с китайския пратеник Цю Сяоци само часове преди залавянето си.
Китай е инвестирал над 60 милиарда долара в обезпечени с петрол заеми за Венецуела и остава неин най-голям вносител на суров петрол.
И двете нации вече могат да цитират тази операция, за да обосноват собствените си интервенции. Бившият италиански премиер Джузепе Конте улови загрижеността: „Ако правилата важат само за враговете, а не за приятелите, никой не може да се чувства в безопасност вече.“
Латинска Америка се разделя по идеологически линии
Полукълбото се раздели рязко.
Лявоориентираните правителства осъдиха; дясноориентираните правителства приветстваха.
Бразилският президент Лула да Силва нарече ударите „най-сериозното посегателство срещу суверенитета на Венецуела“ и предупреди, че „атакуването на държави в явно нарушение на международното право е първата стъпка към свят на насилие, хаос и нестабилност“.
Колумбийският президент Густаво Петро – чиято държава споделя дълга граница с Венецуела – отхвърли „агресията срещу суверенитета на Венецуела и на Латинска Америка“ и разгърна сили по границата в очакване на потенциални бежански потоци.
Мексиканската президентка Клаудия Шейнбаум „силно осъжда и отхвърля“ операцията като „в явно нарушение на член 2 от Устава на Обединените нации“. Кубинският президент Мигел Диас-Канел я определи като „държавен тероризъм“.
Обратно, аржентинският президент Хавиер Милей празнува, публикувайки „Да живее свободата, дявол да го вземе!„.
Еквадорският президент Даниел Нобоа заяви: „Идва времето за всички наркочависки престъпници.“ Найиб Букеле от Салвадор и правителството на Перу също изразиха подкрепа.
Венецуела след Мадуро: несигурност и непокорство
Венецуелското правителство официално назначи вицепрезидента Делси Родригес за изпълняващ длъжността президент на 3 януари, като Върховният съдебен трибунал се позова на „извънредната ситуация, създадена от отвличането на Николас Мадуро“.
Родригес публично поддържа, че Мадуро остава „единственият президент“ на Венецуела, докато едновременно – според Тръмп – частно казва на държавния секретар Рубио „ще направим каквото ви трябва“.
Вътрешният министър Диосдадо Кабейо се появи по държавната телевизия с каска и бронежилетка, призовавайки гражданите да „излязат по улиците“, за да защитят суверенитета.
Въоръжени граждански милиции се мобилизираха в промадурови квартали на Каракас. Все пак никаква значителна организирана военна съпротива не се материализира.
Опозиционните лидери са изправени пред собствени усложнения. Едмундо Гонсалес – признат от САЩ и много западни нации за легитимен победител на изборите през 2024 г. – остава в изгнание в Испания.
Мария Корина Мачадо, носителката на Нобелова награда за мир, която водеше опозиционното движение, обяви „часът на свободата настъпи“ и призова Гонсалес да поеме президентството.
Въпреки това Тръмп публично постави под съмнение възможностите на Мачадо, казвайки, че тя „няма подкрепата вътре или уважението в страната“ – противоречейки на преходните планове на опозицията.
Обявлението на Тръмп, че Съединените щати ще „управляват“ Венецуела, докато не се осъществи преход, повдигна дълбоки въпроси. Никакви американски войски не остават на венецуелска територия след извличането.
Кой всъщност управлява сега остава неясно – Родригес претендира за власт съгласно венецуелското право, Гонсалес претендира за демократична легитимност, а Тръмп претендира за оперативен контрол.
Мадуро е изправен пред американското правосъдие, докато въпросите за прецедента остават
Мадуро пристигна в Метрополитън център за задържане в Бруклин в приблизително 20:52 часа на 3 януари, присъединявайки се към минали високопрофилни затворници, включително Ел Чапо, Сам Банкман-Фрийд и Гилейн Максуел.
Първоначалното му явяване пред съдия Алвин Хелерстейн се очаква в понеделник, 6 януари.
Обвиненията носят потенциална доживотна присъда: конспирация за наркотероризъм, конспирация за внос на кокаин и обвинения за оръжия.
Според анализа на Voxnews.bg правните експерти отбелязват, че независимо от начина, по който Мадуро е бил заловен, прецедентът на Върховния съд подсказва, че начинът на задържане обикновено не влияе на наказателното преследване.
Професор Джереми Пол отбеляза, че може да няма „правно основание за организиране на военната интервенция, но това вероятно няма да провали наказателното преследване на Мадуро“.
Съветът за сигурност на ООН заседава в понеделник по искане на Колумбия, Русия и Китай. Генералният секретар на ООН Антониу Гутериш вече заяви своята дълбока загриженост „че правилата на международното право не са били спазени“ и предупреди, че операцията „представлява опасен прецедент“.
Дали този прецедент ще бъде третиран като руската инвазия в Украйна – посрещнат с изолация и наказателно преследване – или като Панама през 1989 г. – осъден, но в крайна сметка абсорбиран от международната система – ще оформи глобалния ред за десетилетия.
Както демократическият сенатор Тим Кейн заяви: „Неупълномощената военна атака на президента Тръмп срещу Венецуела за арест на Мадуро – колкото и ужасен да е той – е връщане към ден, когато Съединените щати заявяваха право да доминират вътрешните дела на всички нации в Западното полукълбо.“
Основаният на правила международен ред, вече напрегнат от Украйна и Газа, сега е изправен пред фундаментален тест: дали великите сили могат да се позовават на вътрешна наказателна юрисдикция, за да обосноват военна сила срещу всяко правителство, което намират за нежелано. Отговорът на този въпрос ще отекне далеч отвъд Каракас.
Какво следва за Венецуела и за света
Операция „Абсолютна Решимост“ постигна тактическите си цели с забележителна ефективност: залавяне на действащ държавен глава за по-малко от 30 минути с нула американски жертви.
Все пак тактическият успех не разрешава стратегическите и правните въпроси, които сега отекват през международните институции.
Операцията установява прецеденти, които съюзници и противници намират за дълбоко обезпокоителни – Франция, Германия, Бразилия и Китай – всички осъдиха нарушения на същите принципи на международното право.
Сравнителното третиране на руската инвазия в Украйна, израелските операции в Газа и американският удар срещу Венецуела разкрива несъответствия, които отслабват легитимността на международните правни рамки.
Когато идентични принципи произвеждат диаметрално различни последици в зависимост от актьора, самата система губи доверие, ако такова изобщо е останало.
Дали понеделничното заседание на Съвета за сигурност на ООН ще произведе смислен отговор или само реторично осъждане ще сигнализира колко сериозно международната общност третира тези норми.
За Венецуела несигурността доминира. Мадуро седи в Бруклин в очакване на процес. Делси Родригес претендира за власт в Каракас, докато частно преговаря с Вашингтон. Опозиционните лидери остават в чужбина или в укритие.
Тръмп обещава да „управлява“ страната, без да ангажира войски на терен. Венецуелският народ – след години на икономически колапс при Мадуро – сега е изправен пред неопределен период на оспорвано управление, международно напрежение и дълбока несигурност относно суверенитета и бъдещето на своята нация.
Пълните последици от 3 януари 2026 г. ще се разгръщат в продължение на месеци и години. Това, което вече е ясно – операцията принуди глобално преосмисляне на крехкостта на международното право и готовността на великите сили да спазват ограничения, които налагат на другите.
Дали светът ще намери волята да приложи универсални стандарти – или ще се примири с реалност, в която правилата важат само за слабите – е въпрос, който венецуелската криза поставя с неумолима острота. Отговорът ще определи не само съдбата на една латиноамериканска нация, но и архитектурата на международните отношения за поколенията напред.
