Заплахите на Доналд Тръмп да анексира Гренландия вече не се възприемат като празни думи. След военната операция във Венецуела Европа се пита: може ли американският президент наистина да посегне на територията на съюзник от НАТО и какви са опциите на континента?
Картата на Гренландия, обагрена в цветовете на американския флаг, която съпругата на съветника на Тръмп, Стивън Милър, публикува в социалните мрежи с надпис „Скоро“, вече не изглежда като провокативен меморандум.
След като американски военни сили свалиха венецуелския президент Николас Мадуро, европейските столици са в повишена готовност. Въпросът вече не е дали Тръмп мисли сериозно, а какво може да направи и как Европа може да реагира.
Реални ли са заплахите?
Доналд Тръмп настоява, че Съединените щати се нуждаят от Гренландия за своята национална сигурност. Той назначи специален пратеник към острова – губернатора на Луизиана Джеф Ландри, който публично заяви, че ще работи за превръщането на Гренландия в част от САЩ.
Администрацията отказа да изключи използването на военна сила за постигане на тази цел, като пресекретарката на Белия дом Каролайн Левит заяви, че военната опция е винаги на масата.
Стивън Милър, главният архитект на много от политиките на Тръмп, оспорва дори правото на Дания да контролира острова, описвайки го като колониална зависимост.
Геополитическата реторика е ясна – Гренландия е стратегически важна, богата на редкоземни метали и разположена на ключова позиция в Арктика.
Тръмп твърди, че руски и китайски кораби обкръжават острова, макар това да бъде категорично опровергано от датски и гренландски представители.
Операцията във Венецуела промени всичко. Американският президент обяви, че ще управлява Венецуела, докато не бъде постигнат стабилен преход, оправдавайки се с контрола над петролните ресурси.
Това показа, че Тръмп е готов да използва военна сила за постигане на териториални и икономически цели. Ако може да свали режим в Каракас, защо не би могъл да предприеме действия срещу съюзник от НАТО?
Датската позиция: „Край на всичко“
Реакцията на Дания е категорична. Министър-председателят Мете Фредериксен заяви, че ако Съединените щати нападнат друга страна от НАТО военно, това ще бъде краят на всичко – включително на самия алианс и на осемдесетгодишната трансатлантическа сигурност.
Това не е преувеличение. Атака срещу Гренландия би представлявала толкова шокиращо нарушение на договора, че е трудно да се представи възстановяването на доверието в съюза.
Гренландският премиер Йенс Фредерик Нилсен също настоя, че острова принадлежи на гренландците и че териториалната цялост трябва да бъде уважавана. Въпреки това той подчерта желанието за запазване на добри отношения с Вашингтон.
Нилсен призова за респектен диалог, но едновременно с това отбеляза, че Гренландия не е нещо, което може да бъде анексирано, защото някой си го е пожелал.
Дания разполага с активна армия, по-малка от нюйоркската полиция, което я прави военно уязвима. Страната обаче е член на НАТО, което означава, че атака срещу Гренландия би задействала член 5 на алианса – задължението за колективна отбрана.
Парадоксално, САЩ са именно онези, които трябва да защитят Гренландия съгласно договора от 1951 г., който дава на Вашингтон права върху военни бази на острова.
Европейската реакция: единство или празни думи?
Европа реагира с дипломатическа солидарност. Лидерите на Франция, Германия, Италия, Полша, Испания и Великобритания издадоха съвместна декларация, в която подчертаха, че Гренландия принадлежи на своите хора и че само Дания и Гренландия могат да решават за бъдещето на острова.
Френският външен министър заяви, че границите не могат да бъдат променяни със сила, а германският канцлер Фридрих Мерц подчерта, че принципът на неприкосновеността на границите е закрепен в международното право и не подлежи на преговори.
Полският премиер Доналд Туск предупреди, че НАТО ще загуби смисъла си, ако един член нападне друг. Европейският комисар по отбраната Андрюс Кубилюс заяви, че ако Америка предприеме действия срещу Гренландия, това ще бъде краят на трансатлантическото партньорство.
Дори Канада се включи в подкрепата, като премиерът Марк Карни обяви, че генералният губернатор на Канада ще посети Гренландия в знак на солидарност.
Но дипломатическите декларации са едно, а реалните действия – съвсем друго. Европа няма военна мощ, сравнима с американската, а икономическата ѝ зависимост от Съединените щати е огромна.
Европейските страни купуват значителна част от своята военна техника от САЩ – над две трети от военните доставки идват от американската отбранителна индустрия.
Вътрешните анализи показват, че европейските производители не могат да компенсират американските доставки в краткосрочен план.
Всичко това отново води до там, че Европа дълбоко съжалява за дългогодишната си неглижираща политика към отбраната, като сега се опитва всячески да навакса пропуснатото.
Какво може да направи Европа?
Въпреки това, Европа не е напълно безпомощна. Континентът разполага с инструменти, които могат да направят живота на Тръмп значително по-труден, ако реши да предприеме агресивни действия.
Експертите от Института Чатъм Хаус предлагат конкретни мерки: отказ за презареждане на американски кораби в европейски пристанища, отказ за приемане на ранени военнослужещи в европейски военни болници, изискване за високи плащания за продължаването на американското военно присъствие и предложение за затваряне на определени военни инсталации.
Това са до скоро немислими мерки, но те биха подчертали на САЩ, че въпреки че е популярно да се оплаква от европейските „паразити“ в областта на сигурността, това е било взаимноизгодна договореност в продължение на десетилетия.
Европа осигурява критична логистична инфраструктура за американските операции в Африка и Близкия изток, предоставя разузнавателна информация и поддържа важни технологични връзки.
Икономически европейските държави също имат рецепти. ЕС е един от най-големите икономически блокове в света и играе критична роля в глобалната търговия. Европейските санкции срещу Русия са по обем на търговията по-големи от американските, което дава на континента значително влияние.
Европа може да използва инструменти като анти-принудителното законодателство, ограничения за трансфер на данни и инвестиционен скрининг.
Тя може също да ускори развитието на собствената си отбранителна индустрия, като намали зависимостта от американски платформи и технологии.
Европейците имат и дигитално влияние. Две трети от облачните услуги в ЕС са предоставяни от американски компании.
Ако САЩ използват това като лост за геополитически цели – например като отрежат достъпа на Дания до облачни услуги в конфронтация заради Гренландия – това би провокирало масов изход на европейски потребители от американски технологии.
Microsoft вече публично обеща да се бори юридически срещу всяка правителствена заповед за прекъсване на услугите си в Европа.
Може ли Тръмп да си позволи да загуби Европа?
Това е критичният въпрос. Съединените щати имат огромни икономически и стратегически интереси в Европа.
Европейските съюзници купуват военна техника на стойност милиарди долари, осигуряват критична инфраструктура за американските операции и поддържат стабилност в регион, който е от жизнено значение за глобалната икономика.
Европа с нейните 450-500 милиона граждани е огромен пазар, който не може да бъде игнориран.
Отчуждаването на Европа би имало драматични последици за американското влияние в света като цяло. Без европейската подкрепа Вашингтон би бил принуден да се справя сам с предизвикателствата от страна на Русия, Китай и други опоненти.
Европейските партньори са критични за координацията на санкциите, за разузнаването и за логистиката. Загубата на европейското доверие би означавала и загуба на глобална легитимност за американските действия.
Има обаче и друга гледна точка. Администрацията Тръмп демонстрира готовност да пренебрегне традиционните съюзи в името на националните интереси, както ги дефинира президентът.
Доктрината „Монро на Тръмп“ – или „Донро“, както я нарече самият той – претендира за американско право да контролира цялото западно полукълбо.
Ако тази логика се прилага към Гренландия, което Тръмп позиционира като стратегически жизненоважна за контрола на Арктика, традиционните съображения за съюзнически отношения може би не са приоритет.
Реалистичен сценарий или апокалипсис?
Повечето експерти смятат, че пълномащабна военна инвазия в Гренландия е малко вероятна.
Професор Марк Якобсен от Датския кралски колеж по отбрана посочва, че макар Тръмп да е явно сериозен в интереса си към острова, по-вероятно е да види опити за увеличаване на влиянието чрез стратегически инвестиции и разпространение на наративи, които представят Дания като лош партньор.
Назначаването на специалния пратеник Джеф Ландри и на Том Данс като ръководител на Американската арктическа изследователска комисия са елементи на тази стратегия.
Дипломатически натиск, икономически стимули и подкрепа за гренландската независимост (която би отслабила датския контрол) са по-вероятни инструменти от директна военна агресия.
Въпреки това, операцията във Венецуела показа, че Тръмп е готов да наруши международното право за постигане на своите цели.
Европа не може да разчита на предвидимост или на уважение към традиционните норми. Затова континентът трябва да се подготви за най-лошото, като същевременно работи за най-доброто.
Европа на кръстопът
Гренландската криза разкрива дълбоката дилема на Европа. Континентът е икономически силен, но военно зависим.
Той има ценности, но не винаги има инструменти да ги защити. И той стои пред избор между капитулация и конфронтация с партньор, който става все по-непредсказуем.
Безпомощна ли е Европа?
Отговорът зависи от политическата воля. Европа има рецепти – икономически, технологически, дипломатически.
Но дали ще има смелостта да ги използва, е друг въпрос. Досега континентът се е надявал, че компромисите и отстъпките ще запазят статуквото. Гренландия може да е моментът, в който тази стратегия вече не работи.
Както отбеляза един експерт: „Предпазливостта няма да спаси Европа. Само амбицията може.“ Въпросът е дали европейските лидери ще намерят тази амбиция, преди да е станало твърде късно.
