Европейският съюз, на пръв поглед, изглежда като доброволна общност от държави, обединени от идеите за първоначално икономическа интеграция, а по-късно и политическо единство.
Така описано, това създава впечатление за взаимновъзползване между силни и слаби страни, които работят за постигане на общи цели. Звучи прекрасно. И фалшиво. И нелогично. И непрагматично, поне за силните страни. Да, точно като пътя към Ада, осеян с добри намерения и това не звучи толкова лошо, нали?
Реалността, обаче, се оказва малко по-различна от теорията. Сигурно за това има теоретична и приложна наука.
ЕС често функционира като структура, в която силните диктуват условията, а слабите са принудени да ги приемат поради теоретично наличие на варинти, но практическо остъствие на такива. Разликата между теория и практика, която споменахме по-горе.
Това поражда усещане за механизъм на законна принуда, който балансира между легитимност и неравнопоставеност. В бита наричаме това с доста по-прост термин, който придоби популярност през 90-те години покрай 3-буквените частни бизнеси, а именно – рекет.
С доброволност или с принуда работи ЕС
На теория държавите-членки, включително България, доброволно приемат условията за членство в ЕС. Факт, емпирично проверим е обаче, че те правят неща, които на практика са против техните икономически интереси.
За България например класически пример са 1, 2, 3 и 4-ти блок на АЕЦ „Козлодуй“. Нима има нормален икономист, който да направи това? Нима вашата фирма ще предпочете да загуби пари, вместо да спечели пари? Нима колегите ви ще предпочетат по-ниски заплати? Нима клиентите ви ще предпочетат по-нискокачствено обслужване?
Това е утопия. Няма такава вселена и горния пример ясно илюстрира това в частния случай.
Това означава, че участващите в ЕС държави изразяват съгласие с общите правила и механизми, които ръководят съюза. Теоретично този акт е израз на свободен избор и национален интерес по дефиниция. Следва обаче неговата интерпретация, а там силните държави винаги доминират на квотен принцип над по-малките такива. Просто защото са по-големи. Това обаче не поставя по-малките държави в справедлива и равноправна позиция, а дори напротив.
На практика, тази „доброволност“ е силно поставена под въпрос, когато реалният избор е „Приеми условията или остани без финансиране“. Сетихте ли се пак за думата „рекет“? Е добавете думата „икономически“ към думата „рекет“, а после и „политическо-социален“.
За икономически по-слабите държави, като България, възможността за отказ е почти нереалистична, тъй като алтернативата означава значителни икономически и социални загуби. Това системно ни кара да се чувстваме като във филма „Yes, man“ („Навитакът“ с Джим Кери), в който главния герой е съгласен дори с най-големите безумия, въпреки, че осъзнава рисковете.
Това прави условията на ЕС практически неизбежни и ги превръща в средство за принуда, замаскирано като доброволно съгласие.
Представете си сравнение на един богат човек и един беден човек, а богатият му казва – ще правиш каквото кажа иначе няма да ядеш. Е какъв избор има бедния – или ще слуша или ще седи гладен, ако иска да е в тая къща и да не си тръгне, защото познахте – пак богатия решава кой да остава и кой не в къщата. Само той има инструментите за това.
„Реформите“ като инструмент на контрол
Европейските изисквания за реформи обикновено се представят като процес на модернизация и адаптация към съвременните стандарти. Следват липсите на дефиниция на „адаптация“, „модернизация“ и прочие. Нима е адаптация да си кастрираш икономиката като я лишиш от суровини? Нима е модернизация да подкрепяш Зелената сделка?
За това имаме нужда от дефиници. Ясни дефиници, а не ще решими после, защото после отново силните ще доминират.
Тези т.нар. реформи обхващат области като върховенството на закона, борбата с корупцията, съдебната система, декарбонизацията и енергийната трансформация.
На повърхността тези реформи изглеждат насочени към повишаване на устойчивостта и ефективността на държавите-членки (още никой не е дефинирал точно понятието „устойчивост“). Дори да имаме съмнения в някои насоки, то следва да можем да ги изразим и да се адаптираме към това, което харесва нашия народ, а не чуждия, нали?
Положителни аспекти на реформите (реформите са суперабстракция, но използваме стандартна дефиниция в полическата конотация на думата):
- Създават условия за по-добро управление и прозрачност;
- Помагат за хармонизацията на стандартите в рамките на ЕС;
- Допринасят за дългосрочната устойчивост и конкурентоспособност на икономиките.
…или поне това е на теория,
а на практика…
Субективност на ползите
Това, което Брюксел смята за полезно, не винаги съответства на реалностите в държави като България. В епохата на дигиталната персонализация ЕС стои като отломък от минала епоха, предписвайки разхлабително на всички от този със запек, до този с кашлица.
Например, закриването на въглищни електроцентрали може да бъде в полза на екологичните цели, но води до икономически загуби и социални проблеми за засегнатите региони, това генерира нови и нови проблеми, поради липса на перспективен анализ при реализация на подобни на практика утопични мерки.
Далеч по-адекватно би било да има готови решения, които представляват интерес и са икономически по-изгодни от настоящите. Уверявам ви, тогава миньорите няма да протестират, но днес те го правят с пълното си право, защото региона най-малкото ще се обезлюди, а за работа, икономика и прочие дори няма да отварям дума.
Принуда чрез финансиране
ЕС като един класически Sugar Daddy казва какво ще става. Да, но „служителките“ на този Sugar Daddy де факто са отговорни за неговите приходи, нали? Но нямат права, нали? Звучи ли ви познато? Да не мислите, че ЕС копае пари от някоя дупка на 20 километра от Брюксел?
Правилно – ние, държавите-членки плащаме сметката, но иначе ни я носят с комплименти, пакетирани като „еврофондове“. А те отлично знаем, че се усвояват от най-големите крадци в ЕС и България.
Реформите често са условие за получаване на финансиране от ЕС. Това поставя държавите в положение, при което те нямат реална възможност за отказ, просто защото в противен случай ще се окажат в икономическа или финансова криза.
По-равни от равните
По-големите и икономически по-силни държави, като Германия и Франция, имат по-голяма тежест при определянето на условията.
По-малките страни-членки, като България, често нямат достатъчно влияние, за да защитят собствените си интереси. Резонно това кара населението на нашата страна да чувства дефицит на любов по отношение на ЕС, защото ние сме безгласна буква.
Докато ЕС на теория говори за равнопоставеност, но на практика иска от малките държави жени-комисари (което е безобразно грозна и свинска дискрминация), а големите – който пратят е приет.
Представете си го така – кметовете на България се събират за ВНС, нали сами си давате сметка, че кметовете на София и Пловдив ще тежат повече от кметовете на Стралджа и Мездра, но пък първите ще им обясняват колко са равни през цялото време, а най-вероятно ще ги корумпират персонално, за да си траят докато правят каквото кажат големите, въпреки своите избиратели.
И това ви е познато, нали? И няма как да бъде друго. Виждали сте го толкова много пъти като част от социалния живот на местното общество.
Законност vs. Морал
Законността на механизмите
Механизмите за отпускане на средства и изискванията за реформи са напълно законни. Да, те политиците не влизат с автомати – правят си закони, които отварят вратички, през които да минат, за да бъде всичко…законно.
Те се основават на договорените правила в рамките на ЕС и са одобрени от всички държави-членки (разбирайте от големите и малките под натиска на първите).
В този смисъл ЕС действа в рамките на своите правомощия и в съответствие с принципите на законността, просто защото законноста е създадена отново в интерес на по-силния, а не демократично, както се пропагандира постоянно.
Моралната дилема
Въпреки законността, моралният аспект на въпроса е по-сложен. Принудата чрез икономически механизми и лостове, оказващи се на практика икономически рекет поставя под съмнение принципите на демокрацията и равноправието.
И съмнения е най-мекото определение в този случай.
Малките държави, които зависят от европейското финансиране (особено нетни бенефициенти като България – не, не вие, а онези в НС са бенефициентите), често са принудени да приемат реформи, които може да не отговарят на техните национални интереси, желанията на избирателите им и въобще са извън всякакъв контекст.
Това подкопава суверенитета и създава усещане за зависимост, която наподобява икономически ултиматум. Това демотивира хората от участие в политическия живот на страната, защото не виждат причини да го правят. Какъв е смисълът, когато цялата игра се заключава до това кой ще вземе едни пари, за да продаде народа и Родината си.
В този ред на мисли доказателствата за горната ми теза са в ЦИК и % на избирателната активност от последните няколко парламентарни избори.
ЕС като икономически ултиматум
В основата на динамиката на принудата в ЕС е зависимостта от европейското финансиране. А то е такова, защото вече сте „синхорнизирани“, както в Еврозоната.
*Най-забавното в посока за и против Еврозоната е, че хората които са ЗА използват политически, а не икономическо-финансови аргументи в дебата, което ги прави нелепи.
Когато изборът е „приеми правилата или остани без пари и ресурс„, това не е класически рекет, но структурата на отношенията напомня на ситуация, при която слабата страна е принудена да действа в интерес на силната.
За държави като България, които са нетни получатели на средства, отказът не е опция, без да се понесат сериозни икономически последици.
С оглед на горното се оказва, че ЕС на практика (не на теория) прилага рекет спрямо страната и народа ни, за да ни „адаптира“ и „модернизира“, но се оказва, че тези адаптации нямат никакъв смисъл с очите на българина и евроскептицизма се засилва (всеки, които не е съгласен със свинарника Брюксел е етикетиран евроскептик, а истината е, че в този вид ЕС е мъртъв от поне 4 години).
В крайна сметка…
Механизмът на законната принуда в рамките на ЕС представлява сложна смес от легитимност, икономическа зависимост и морални противоречия, които провокират все по-силни турболенции у европейците, в които те изразяват своите индивидуалности и различия. Нещо, което на теория уж беше ценност, но на практика важи само за душевноболни драг кралици.
Докато реформите и условията за финансиране са законно основани и имат за цел да подобрят състоянието на държавите-членки, тяхната практическа реализация често поражда усещане за неравнопоставеност и зависимост. Това доказва, че в Брюксел нещо скърца, нещо се тресе, нещо не е както трябва, а тук на периферията ние го усещаме повече от ясно.
Вместо да бъде съюз на равноправни партньори, ЕС се е превърнал и функционира като система, в която силните държави определят правилата, а по-слабите се адаптират към тях, често за сметка на собствения си суверенитет и национални интереси. Уж, в името на общото благо, но благо – избрано от силните и премълчано от слабите.
В този контекст е важно да се обсъди не само законността, но и етичността на тези механизми, за да се гарантира, че принципите на демокрацията и равенството не се губят в стремежа към единство, защото накрая ще загубим именно това – единството, защото единство има корен от думата…един.
