Статистиката, която озадачава експертите
България е на първо място в Европейския съюз по коефициент на плодовитост за 2023 година с показател 1,81 деца на жена, докато средният показател за ЕС е едва 1,38.
Малта е на последно място с 1,06, а дори и Турция, където президентът Ердоган прави насърчаването на раждаемостта основен приоритет, изостава с по-нисък коефициент от българския.
Звучи като успех, нали? Обаче…
През 2024 година населението на България е паднало под 6,5 милиона души – с 8 хиляди по-малко спрямо предходната година.
Живородените бебета са само 53 хиляди, докато починалите са 100 736 души – двойно повече от новородените.
България продължава да бъде сред държавите с най-бързо свиващо се население в Европа. Как е възможно да си първи по раждаемост, но последен по демография?
Математиката на катастрофата
Отговорът се крие в една проста аритметика: когато базата е малка, дори и високият коефициент не може да компенсира загубите.
От 2013 до 2023 година коефициентът на плодовитост в България наистина се е увеличил впечатляващо – от 1,48 на 1,81.
Това означава, че българките, които раждат, раждат повече деца. Статистиката показва любопитен факт: от 2022 година жените в селата раждат средно по две и повече деца, докато в градовете раждаемостта остава по-ниска.
Но проблемът е, че самите жени в детеродна възраст са все по-малко. Демографската вълна от 90-те години, когато раждаемостта рязко падна, сега се отразява върху броя на потенциалните майки.
Добавете към това емиграцията на млади хора и получавате драматичен ефект: дори и всяка жена да ражда по три деца, абсолютният брой новородени би бил недостатъчен.
Парадоксът на държавната политика
Още по-озадачаващ е фактът, че този относителен успех в раждаемостта се случва въпреки, а не благодарение на държавната политика.
България няма последователна, всеобхватна демографска стратегия. Мерките за стимулиране на раждаемостта са фрагментарни, често популистки и с ограничен обхват.
Докато страни като Франция или Унгария инвестират милиарди в комплексни програми – от безплатни детски градини до данъчни облекчения и жилищни кредити, българската държава се ограничава предимно с еднократни помощи при раждане и продължително, но зле платено майчинство.
Инфраструктурата за подкрепа на семействата с деца е недостатъчна: дефицит на места в детските градини, липса на гъвкави форми на заетост, минимални данъчни облекчения.
Качеството на образованието и здравеопазването – ключови фактори за решението да имаш деца – остават проблематични. И въпреки всичко това, българите раждат повече от средното за Европа.
Какво всъщност работи?
Високата раждаемост в България изглежда е резултат не на добра държавна политика, а на културни и семейни ценности, които са устояли на модернизацията, особено в селата и сред религиозните общности.
Относително ниска цена на живота в сравнение със Западна Европа, която прави отглеждането на деца по-достъпно (макар и за сметка на по-нисък стандарт).
Традиционната роля на разширеното семейство, където баби и дядовци активно подкрепят младите родители – неформална мрежа за грижа, която компенсира липсата на институционална подкрепа.
Парадоксалната логика на кризата: когато перспективите за кариерно израстване са ограничени, майчинството може да се превърне в по-привлекателна алтернатива.
Къде е проблемът тогава?
Проблемът е, че тази относително висока раждаемост не е достатъчна и не е устойчива.
Първо, дори и 1,81 деца на жена е под нивото на просто възпроизводство (2,1), необходимо за стабилизиране на населението.
Второ, високата раждаемост е концентрирана в определени региони (села) и групи (многодетни семейства), докато големи части от обществото – особено образованите градски жени – раждат много малко или изобщо не раждат.
Трето, емиграцията продължава да отнема хиляди млади хора годишно – именно тези, които биха били бъдещи родители.
Четвърто, смъртността остава висока – около 100 хиляди годишно, с пик от почти 150 хиляди през 2021 година по време на пандемията.
Къде води този парадокс?
България демонстрира, че държавната политика не е единственият и дори не винаги най-важният фактор за раждаемостта.
Традиционните ценности, семейната кохезия и личният избор могат да постигнат това, което не успяват милиардите евро в демографски програми на други страни.
Но това е и предупреждение: високата раждаемост без системна политика за задържане на младите хора, без качествено здравеопазване и образование, без икономически растеж е като да наливаш вода в кофа с дупка.
Семействата, които все още раждат деца, го правят, защото вярват в бъдещето. Въпросът е дали България ще им осигури причина да останат в страната, за да отгледат тези деца тук.
Защото първото място по раждаемост в Европа няма никакво значение, ако след 20 години тези деца живеят в друга държава и допринасят за нейната икономика.
