Понякога историята не идва на вратата ти с факел и книга. Понякога тя влиза през прозореца с дрон и камера. Войната в Украйна вече не е новина – тя е етап, епоха, граница, над която светът мина с танкове, но без идея накъде отива.
На 25 март 2025 г., повече от три години след началото на руската инвазия, светът вече не е същият. Но не защото се е променил. А защото падна маската, с която се преструвахме, че знаем какво правим.
Украйна, тази гранична земя между империите, отново е арена. Но този път тя не се бие само за себе си. Тя воюва вместо Запада, вместо НАТО, вместо всички онези, които проповядваха ценности, докато всъщност пресмятаха кое колко струва.
Русия — стара империя с млада арогантност — не просто атакува. Тя наказва. Тя напомня. За 1991-ва. За Горбачов. За Студената война. За всичко онова, което беше прието за даденост от един Запад, който реши, че краят на историята е факт, а не илюзия.
Но историята се върна. С танкове, с артилерия, с цифрови пропаганди и ядрени намеци. Тя не умира. Тя просто чака да я пренебрегнеш.
А в Киев? Там хората вече не говорят за победа. Там говорят за оцеляване, за свобода с цена, която никой не им каза, че ще трябва да платят сами. Децата им учат в бункери. Жените раждат под тревоги. А светът — светът гледа. Но не вижда.
Съединените щати се върнаха към конфликта с нов президент и старите инстинкти: да контролираш чрез дистанция, да манипулираш чрез съюзници, да печелиш чрез хаос.
Но вече не е 1999-та. Светът не е еднополюсен. Китай не е публика. Турция не е статист. Индия не е мълчалив наблюдател. Те вече пишат свои епоси, със свои интереси и свои богове.
Европа? Европа вече не е идея. Тя е територия от страхове, зависимости и заседнали протести. Германия е в рецесия. Франция търси себе си в улиците. Полша гледа към бъдещето със стари оръжия и нова амбиция. А България? България се сви между новините и мълчанието. И отново избра да не бъде сцена. А зрител.
Тази война не е за Донбас. Тя е за паметта. За това кой има право да определя какво е истина. И още повече – кой има силата да я наложи.
В този смисъл, Украйна е новият Вавилон. В нея говорят всички езици на съвременната епоха – демокрация, авторитаризъм, технология, морал, лъжа, алгоритъм и вяра. Но никой не се разбира с никого. Защото думите вече не значат нищо, ако нямаш сила зад тях.
Дипломацията е в кома. Международното право е пожелателна поезия. А журналистиката? Тя се превърна в символна войска – всеки вестник е армия, всяка камера – ракета. Истината – последната жертва.
И точно тук, в тази епоха на разпад, се появява един въпрос, който не дава покой:
Ако не спрем това сега, дали някой изобщо ще може да говори следващия път?
Ние не се намираме просто в геополитически кръстопът. Намираме се в падането на последната стена между историята и настоящето. Оттук нататък всичко е въпрос не на прогнози, а на памет. Защото, ако не помним, ще повторим. Но този път – с ядрена запетая в края.
